Роман Димитров - Децата на Перун

— Коя си ти? — попита я Страшо. — Защо те бяха тебе жертвали тъкмо?

— Защото не ме беше страх. Само аз не се страхувах от змея. И те решиха: това е от злоба, тъкмо за него ставам…

— А тебе не те ли беше страх?

— Не. Не се страхувах, защото пътят ми е начертан, виждам го, чувам го, знам го. И по него змей и да срещам, не ме отнася. По моя път корона има, изпитания има, война има, коварство има, змей — няма. Да бяха ме питали, щях да им припомня, че веднъж вече лъвовете са ревали, когато се е появил змея. После пък ревнаха като ме извадиха мене… А днес защо реваха, никой не помисля… Но и без мен ще се разбере. А ти, Страшо, си добър син и юнак, ти, и ти, Вишно, сте цяла дюля, не две половинки, харесва ми. Ти, Страшо, пази това, пази се и от капка вода. Капката — камък ломи. Благодаря, побратими-посестрими, спасихте ме. Ще си трябваме пак, ще гледам да ви се отплатя. Пак ще се видим, пак ще ви се радвам. — Стана Димна и си отиде. Зачудихме се с тази Димна, но решихме после да я мислим.

Вишна каза:

— Наистина корона виждам на таз момичка на главата…

Аз се питах: „Вярно, защо днес ревнаха лъвовете? Защо са ревали три пъти?“

Но сега за Перо мислехме.

— Слава, Перуне и Додоно, Перо ще е свободен скоро. От позор, от пръст, от лоши думи! Скоро ще го извадим!

— Какво каза тя за капката и за Страшо? — замисли се Вишна. — Това не го виждам, нито го чувам, плаши ме…

— Каза да го пазиш от вода, Вишно — рече Друда. Мъж от вода да се пази, жена — от висока планина.

— Кажете ми за Перо… — Ветра се взря в нас.

— Ти сега си го искаш за мъж, нали? — изгледа я Друда.

— Не. Това го е майка ми казала-искала. Аз казах — „Каквото знам, ще направя, каквото трябва, ще добавя. Каквото взема, на място ще оставя!“. Мен никой не може да ми казва какво да правя. Всички сме свободни в този свят, дори змейовете избират кога да умрат…

— Тогава — после видим ще… — сега да си починем малко в това добро място, да заповядам за ечемика, да се приготвим и да тръгваме. Носете-налагайте, жени, билки-целилки, цяр за мъчилки… Сега ни чака хубав път, краят му е добър, здрав и цял искам да го измина.

Сбогом, граде, велик и глупав, зъл и простодушен, пренаселен и самотен във времената, мъдър и блуден, красив и прокълнат… Също като нашата гора, но градена. Може би нататък всички гори и дъбрави ще са мерени-градени… Ще останеш ли във вечното винаги или руините ти ще чезнат под пясъците… Не можах да видя всичко в теб, но чувствам, че пак ще дойда, ще почивам и размислям в онази къща, ще чакам ечемик и змейове, ще се сражавам и огорчавам от победи и поражения!

И в тебе ядох, пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми се мушна буболече…

Ето гората, ето мястото на срама ни.

Стигнахме. Снегът се стопил, млада тревица, ситни цветенца по мястото, където Перо беше вбит в земята.

— Е, Ветро, нещо още каза ли майка ти?

— Това беше. И което подслушах. За сватби-женитби не желая да говорим.

— Но аз с майка ти говорих — и каквато ще да е — дума съм й дал… Ако не й бях обещал, тя нямаше да те прати при мене.

— Щом си й дал, с нея се разправяй, мене не добавяй! Татко! Как да дам нещо, което нямам? Как да взема нещо — не мое? Остави-почакай, татко. Дай първо да го спасим.

— Не бързай, Радота — намеси се и Друда. — Виж сега какво да правим.

— Татко, ще разкопавам полека с тоягата. Нали?

Почна Страшко полека да отхвърля пръстта. Ветра помагаше с копието, Друда — с ножа. Внимаваха — полека вдълбаваха, разширяваха…

Ето го калното тяло на Перо, неподвижно, сгърчено, спечено, жалко, с полуотворени очи, уста… Измъчен от жажда и слепота.

Измихме го с изворова вода, положихме го на тревата, покрихме го с платно, седнахме около него. Друда и Вишна го тупаха с китки билки, той си лежеше. Хем жив, хем мъртъв. Какво още? Нали убихме змея!

Вишна попита:

— Да му попея малко, да му стане по-добре, може ли?

Застана до Перо, протегна напред ръце със стиснати пестници и запя:

Наобиколихме го с протегнати пестници, завъртяхме се бавно, стигнехме ли до Вишна, тя удряше всеки пестник… Така правехме като деца — да видим кой пръв да яде ябълки, кой да рипне пръв в езерото… Хубаво се беше сетила Вишна с ан-дан-тина… Тя си е чародейска песен, пял съм я. Но и броенка си беше…