Роман Димитров - Децата на Перун

— Нея посочиха?

— Да. Нея. Ревнаха всички, че и един лъв, дето не са го зарязвали на рабоша да реве от четири поколения, и той зарева!

— Това ли ви е на вас най-голямата грешница, хора! Ум имате ли?

— Нямаме. Тая ни е грешницата. Лъвовете я посочиха, мъдреците я одобриха, чародеите я проклеха. Царят заповяда да чака на площада. И тя там седи. И сега седи, в снега и виелицата. Пастрокът й мърсува, за други да не говорим, но седи тя там, изкупува ни греховете.

— Леле, татко Перуне! За боговете ми, Власе! В онова село змей-годиначе дундуркаха, тука пък на змея угаждат с невинни душици…

И в това време като ревнаха лъвовете! Страшен рев, дълбок, камбанен — а го заглушаваше друг тътен, който усетихме като тръпка дълбоко в телата си. Великият рев на златните градски лъвове-пазачи се похлупи от страшния звук оттатък стените, който се усилваше и заличаваше рева им… Изскочихме навън, с други уплашени хора хукнахме към градските стени. И децата търчаха, че откакто са били родени, откак им каканижат имената, за пръв път чуваха лъвовете си да реват…

Видяхме змея, наближил съвсем оттатък стените, да реве по-гръмко от стоте златни лъва. Звукът пробиваше тъпанчетата. Горещината му топеше дълбокия сняг наоколо… Огромен: главите му надвишаваха стените на града… Отворил пасти, хвърляше огън с трите глави. Щях да се бия с него!

— Да тръгваме — каза Друда. — Той нас търси сега.

— Знаех си аз, че не си ти търговец на ечемик — каза стопанинът ни. — Сметки ли имате с този змей?

— И ние имаме, и той има. Живот сме зарязали на рабошите, и той, и ние! Заведи конете вкъщи, ние спешени ще идем — и се засмях: — А ечемикът, иде, вярно е… Виж го там…

Излязохме през малките порти, под лъвовете. Не спираха да реват. Имаше гордост в този рев, мъка имаше, тежък яд, дигнати мъгли, безреден свят… Много думи редя, малко казвам!

Ето го нашия змей! Пред нас в цялата си сила и мощ, не както го видях, направен от ято лебеди… Жълт и червен, грамаден, подобен на есенен склон, мяташе огън! Ей го, бабите разказваха за него тихичко, истински Змей от Дълбините! Бавно и неуловимо се преместваше. Предишния път беше гъвкав и подвижен, с мъка и магия го нараних, а той ни изпревари и стъпка Перо — сега наближаваше бавно и безутешно — вълна от разтопен метал.

Между нас и него имаше снежно поле, стопено наполовина. Зад нас — градът с ревящите лъвове, бойниците, накачулени с кресливи любопитни дечурлига: кое дете на света би изпуснало такова чудо! Зад него — в далечината — сини непознати планини и морски бряг.

Ветра каза:

— Татко, стой до мене, ще ти помагам със синята тинтява. И още нещо знам, чуй…

Друда излезе напред, търкулна по земята трите страшни скашкани-застинали глави на детето-змей.

Ревът на змея изви още, непоносим, ушите ни писнаха, зъбите ни изтръпнаха като скоминясали, Друда стисна ръката ми, Вишна изведнъж хукна напред… Нещо зелено се люшна насам. Взрях се, що да видя: змии пълзят към нас, шипят, съскат… Змеевите три глави хвърляха огън пред тях, да не се стигат. Ревнах на Вишна:

— Внимавай! Върни се!

Но тази малката си вървеше напето напред! И спря почти до огъня. Че като нагласи онази прашка, че като хвана да мята с нея! С всеки камък смазваше змийска глава… Те пълзяха към нея, тя ги целеше. Пръсваше глава след глава. Нямаше празно това дребното!

Накрая и ние я наближихме, и змиите. Все още бяха много. Тя не спираше, не отстъпваше! Спокойно вземаше камъни от земята, завърташе, мяташе — чуваше се как камъкът плясва змийската глава и я отнася. Огънят я наближаваше вече, тя не мръдваше.

Страшко я доближи пръв, развъртя топора. Де що имаше останали змии, посече ги. Хвана си Вишна за ръката и така застанаха, хем огънят близко биеше. Вишна каза спокойно:

— По пасбищата е пълно със змии, дядо ми даде тази прашка, научи ме да ги трепя! И нали съм нова булка — нова слука, нова съдба — първа излязох!

— Ела сега, татко! — повика ме Ветра. — Наш ред е.

Тръгнахме двама напред към бляскавия жълто-червен змей, бавно извърнал се насам, към нас. Огньовете му лижеха и топяха снега, че и земята пред нас. Страшо изотзад помагаше, стреляше отровни стрели в лъскавите вити шии. Ветра го посочи с мъничката китка синя тинтява, брана изпод снега в онова селце. То ми се стори толкова жалко, безпомощно, не на място пред страховитото чудовище…

Е, хайде да те видим, змееборецо!

Змеят се наяри, дигна се на задни крака, стрелна злобно глави напред. Приближих го с меча и кривака. Тичах напред-назад, удрях, избягвах огъня му. Как се воюва с чудовище, голямо колкото половината крепост, а ти си колкото залък? Успявах навременни да угася с магия от кривака огъня на някоя глава, мушвах се под нея, ранявах с меча. Разбрах, че големината не е от значение в такава среща, разбрах, че смисълът е в свободата на твоя дух. Той се мери с чудовището, не боят ти. Изтичаше беса ми навън към тъмния му чудовищен бяс, струеше злобата ми към него заедно с меча… Нямаше то смисъл, нямаше цел, не обитаваше свят. И все пак го жалех, както бях жалил за изчезналите мамути. Усещах сила, бликаше нажежена зелена кръв, змеят ревеше от болка без разкаяние, но ме притискаше към стените на града, да ме изгори там като борина. И ето ти Ветра, насочи китката към него… С копието в другата ръка, тъй изправена, в мечия кожух, ех, гордеех се!