Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Дарл е наш брат, нашият брат Дарл. Нашият брат Дарл в кафеза в Джаксън, където безметежно е пъхнал мръсни ръце в тихите процепи на решетката и гледа запенен навън.

— Да да да да да да да да.

Когато той видя парите, му казах:

— Тия пари не са мои, не са ми лични.

— Тогава чии са?

— Парите са на Кора Тъл. На мисис Тъл. Продадох кифлите й.

— Десет долара за две кифли?

— Да не си ги пипнал, не са мои.

— Ти никъде не си носила кифли. Лъжеш. В пакета бяха неделните ти дрехи.

— Не пипай! Вземеш ли ги, значи крадеш.

— Родната ми дъщеря ме обвинява, че съм крадец! Родната ми дъщеря.

— Тате, татенце.

— Мен, дето ви храня и ви осигурявам покрив. Дето ви засипвам с любов и грижи, а ти, мойта родна дъщеря, дъщеря на мойта мъртва жена, да ме наричаш крадец над майчиния ти гроб.

— Не са мои, казвам ти. Ако бяха, Бог ми е свидетел, щях да ти ги дам.

— Откъде взе десетте долара?

— Тате, татенце.

— Не искаш да ми кажеш. Да не си ги спечелила по толкова срамен начин, че нямаш очи да ми кажеш?

— Не са мои, казвам ти. Защо не разбираш, не са мои!

— Като че ли няма да ти ги върна. Ама знае да нарича собствения си баща крадец.

— Не мога, обяснявам ти. Парите не са мои. Кълна се в Бог, иначе можеше да ги вземеш.

— Аз пък не ги искам. Да досвиди на родната ми дъщеря, която седемнайсет години ми е яла хляба, да ми даде десет долара назаем!

— Не са мои, не мога.

— Добре, чии са?

— Дадоха ми ги. Да купя нещо с тях.

— Какво да купиш с тях?

— Тате, татенце.

— Искам ти само заем. Боже, колко мразя родните ми деца да ме съдят! Аз им давам от сърце всичко мое. Давам им го с радост и най-безкористно. А сега те ми отказват. Ех, Ади. Голям късмет извади, като умря, Ади.

— Тате, татенце.

— Бог знае, че е така.

Взе парите и излезе.

Когато спряхме там да вземем назаем лопатите, чухме в къщата да свири графофон, а когато приключихме с лопатите, тате рече:

— Мисля, че трябва да ги върна.

И се върнахме при къщата.

— По-добре да заведем Каш при Пийбоди — каза Джуъл.

— Ще стане за минутка — рече тате и слезе от каруцата. Музиката вече не свиреше.

— Прати Вардаман да ги занесе — предложи Джуъл. — Ще го направи два пъти по-бързо. Или, я дай на мен…

— Смятам аз да ги занеса — прекъсна го тате. — Бездруго аз ги заех.

И тъй, ние останахме в каруцата, но музиката вече не свиреше. Мен ако питат, добре че си нямаме такова нещо. Сигурно никога нямаше да свърша каквато и да било работа, защото щях да слушам. Не знам дали най-сладкото нещо на света, което човек може да получи, не е малко музика. Струва ми се, че когато се прибираш вечер уморен, нищо не може да те отмори по-хубаво от това да ти посвири малко музика, докато си почиваш. Виждал съм едни, дето се затварят като чанта, с дръжка и всичко, та можеш да ги носиш със себе си където си поискаш.

— Той какво прави според теб? — пита Джуъл. — Досега аз щях десет пъти да съм занесъл и предал лопатите.

— Закъде да бърза — казах. — Забрави ли, че не е пъргав като теб?

— А защо не ме пусна аз да ги върна? Нали трябва да те водим да ти сложат шини на крака, че утре да си тръгнем към къщи.

— Имаме много време — казах. — Чудя се, колко ли струват тия апарати на изплащане?

— Какво изплащане бе? — рече Джуъл. — Имаш ли с какво да го купиш?

— Знае ли човек — викам. — Можех да купя оня от Сърат за пет долара, убеден съм.

В този момент тате се върна и отидохме у Пийбоди. Докато ние чакахме там, тате каза, че ще отскочи до бръснарницата да се обръсне. Вечерта, рече, че имал да уреди някаква работа и докато ни обясняваше, някак избягваше погледите ни, косата му беше навлажнена, гладко сресана и лъхаше на силен сладникав парфюм, но си казах, нека; лично аз нямах нищо против да послушам още малко оная музика.

На другата сутрин той отново изчезна, после се върна и поръча да запрягаме и да се стягаме за тръгване, той щял да ни пресрещне и когато те излязоха, рече:

— Вероятно не са ти останали пари.

— Пийбоди ми даде точно колкото да платя хотела — отговорих. — Друго не ни трябва, нали?

— Не — промърмори тате, — не. Друго не ни трябва.

Стоеше там и не ме поглеждаше.

— Ако става дума за нещо крайно необходимо, смятам, че може би Пийбоди… — започнах уклончиво.

— Не — отказа той, — няма друго. Чакайте ме на ъгъла.

Тъй че Джуъл докара мулетата и ме вдигнаха, нагласиха ме на сламеника в каруцата, пресякохме площада до ъгъла, който ни заръча тате, зачакахме в каруцата с Дюи Дел и Вардаман, които ядяха банани, и тогава ги видяхме да се задават по улицата. Тате приближаваше с онова едновременно дръзко и гузно изражение, което добиваше, когато я свършеше някаква и знаеше, че на мама няма да й хареса, и стискаше в ръка пътна чанта, а Джуъл възкликна: