Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

И тъй тате каза:

— Мисля, че няма какво повече да правим тук.

А Джуъл попита:

— Искаш ли да му видиш сметката сега?

— Да му видя сметката ли? — сепна се тате.

— Ами да го хванеш и вържеш — рече Джуъл. — За Бога, да не искаш да чакаш, докато подпали и проклетите мулета заедно с каруцата?

Но нямаше смисъл от това.

— Няма смисъл — казах. — Да изчакаме, докато я сложим в земята.

Млад мъж, на когото му предстои да прекара целия остатък от живота си под ключ, трябва да бъде оставен да изживее всичкото удоволствие, което може да получи, преди да го затворят.

— Май се налага да отиде там — казва тате. — Бог знае на какво изпитание ме подлага. Започне ли лошият късмет веднъж, няма спиране.

Понякога не съм сигурен кой изобщо има право да определя кога един човек е луд и кога не е. Понякога си мисля, че никой от нас не е изцяло луд и никой не е напълно с разума си, докато околните не го обявят за такъв. Изглежда, не е толкова важно какво прави човек, а как хората гледат на него, като го направи.

Защото Джуъл е прекалено суров към него. Разбира се, за да я пренесем до града, изтъргувахме не друго, а коня на Джуъл и в известен смисъл Дарл се опита да изгори стойността на коня. Но още преди да прекосим реката, пък и след това, много пъти съм си мислил колко благословени щяхме да сме, ако Бог я бе взел от ръцете ни и ни бе освободил от нея по някакъв благочестив начин, освен това ми се струваше, че като се напрегна пряко сили да я извади от реката, Джуъл с нещо се опълчи на Божията воля, и като знам как се е почувствал Дарл, виждайки, че един от нас трябва да направи нещо, почти съм склонен да приема, че постъпи правилно, донякъде де. Но не смятам, че има оправдание за това да подпалиш обора на един стопанин, да изложиш на опасност добитъка му и на унищожение собствеността му. По тия неща съдя аз дали някой е луд. И затова той не може да погледне с очите на другите. Та и според мен няма какво друго да се направи с него, освен онова, което повечето хора намират за правилно.

Но от друга страна, жалко. Изглежда, хората забравят добрата стара мъдрост, че гвоздеите трябва да се забиват докрай и ръбовете да се докарват точно, като да го правиш за себе си и за свойта душа. Все едно едни хора да разполагат с гладки и красиви греди да вдигнат съдебна палата, а други да са събрали няколко неодялани трупи, които стават само за кокошарник. Но по-добре е да сглобиш здрав кокошарник, отколкото паянтова съдебна палата, а когато и едните, и другите строят лошо или строят добре, на хората няма да им бъде ни по-добре, ни по-зле, нито заради едното, нито заради другото.

Та подкарахме ние по улицата към площада и той каза:

— Първо да заведем Каш на лекар. Можем да го оставим там и на връщане да си го приберем.

Така каза. Понеже ние с него сме родени един след друг и минаха почти десет години, преди да започнат да се появяват Джуъл, Дюи Дел и Вардаман. Привързан съм към тях, дума да няма, ама знам ли. И като съм най-голям, и като си мислех точно същото, което той направи, знам ли!

Тате поглежда към мен, после към него и примлясва.

— Продължавай по пътя — казвам, — първо да свършим работата.

— Тя наистина щеше да ни иска там всички — колебае се тате.

— Първо да закараме Каш на лекар — повтаря Дарл. — Тя ще почака. Бездруго чака вече девет дни.

— Нищо не знаете вие — нарежда тате. — Някой, с когото си бил млад, и си остарял в нея, и тя е остаряла в тебе, и сте гледали как идва старостта, и само този единствен някой си чувал да ти каже, че няма значение, и знаеш, че това е истината в този суров свят на човешки мъки и премеждия. Нищо не знаете вие.

— Трябва и да го изкопаем — казах.

— И Армстид, и Гилеспи ти казаха да пратиш вест — рече Дарл. — Каш, не искаш ли да те откараме сега при Пийбоди?

— Продължаваме — отговорих. — В момента съм съвсем добре. Ще си вършим работите поред.

— Поне да беше изкопан — вайка се тате. — Забравили сме и лопатата.

— Да. Ще отскоча до железарията — казва Дарл. — Ще трябва да купим лопата.

— Ще струва пари — мънка тате.

— И за нея ли ти се свиди? — тросва му се Дарл.

— Иди да купиш лопата — взема решение Джуъл. — Хайде. Дай му пари.

Но тате не спира каруцата.

— Все ще намерим някаква лопата — казва. — Все ще попаднем на някой християнин.

Тъй че Дарл си остана на мястото и продължихме с клекналия Джуъл на задната ос, който не откъсваше поглед от тила на Дарл. Напомняше на булдог, на някое от ония кучета, които не лаят, а снишени на синджира, дебнат на кого да скочат.