Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Остана в тая поза през цялото време, докато стояхме пред дома на мисис Бъндрън, слушаше музиката и пронизваше тила на Дарл с бездушните си бели очи.

Музиката идваше от къщата. Свиреше графофон [5] Апарат между фонографа и грамофона, който в края на ХIХ в. въвежда звукозаписите върху твърд каучук. — Б.пр. . Звучеше естествено като жив оркестър.

— Искаш ли да те заведа при Пийбоди? — пак попита Дарл. — Те могат да почакат тук и да кажат на тате, а аз ще те откарам до Пийбоди и ще се върна да ги взема.

— Не — отвърнах.

Трябваше да я заровим, почти стигнахме, щяхме само да изчакаме тате да вземе назаем една лопата. Той караше по улицата, когато чухме музиката.

— Може тук да намерим — реши.

И спря пред дома на мисис Бъндрън. Като че ли знаеше. Понякога си мисля, че щом работещият може да предвиди работата си далеч напред, то и мързеливият може да предвиди мързела си. Та спря той там, сякаш знаеше, пред оная малка нова къща, откъдето се носеше музика. Ние чакахме и слушахме. Сигурен съм, че щях да се спазаря със Сърат да ми смъкне на пет долара за някой подобен апарат. Много приятно нещо е туй, музиката.

— Може тук да имат лопата — обявява тате.

— Искаш ли да пратим Джуъл — предлага Дарл, — или по-добре аз, какво ще кажеш?

— Смятам, че е най-добре да ида аз — казва тате.

Слезе от каруцата, мина по пътеката и зави зад къщата. Музиката спря и след малко пак започна.

— Като нищо ще намери — рече Дарл.

— Ъхъ — изхъмках.

Абе той сякаш знаеше, като че ли виждаше през стените и през следващите десет минути.

Само че продължи повече от десет минути. Музиката отново спря и дълго не се чу, а през това време тя и тате разговаряха зад къщата. Ние чакахме в каруцата.

— Нека те заведа при Пийбоди — примоли се Дарл.

— Не — отговорих. — Първо ще я положим в земята.

— Ако той изобщо се върне — изригна Джуъл. И се разпсува. Тръгна да слиза от каруцата. — Отивам да видя — отсече.

Тогава видяхме тате да се връща. Зададе се иззад къщата с две лопати. Сложи ги в каруцата, качи се и потеглихме. Музиката тъй и не засвири отново. Тате гледаше назад към къщата. Той май леко вдигна ръка, а аз зърнах как завесата на прозореца леко се повдигна и се мярна лицето й.

Най-странна обаче беше Дюи Дел. Това ме изненада. Винаги съм бил наясно колко го одумват хората, че бил особен, но точно по тази причина никой не му придиряше. Той сякаш беше извън всичко, като теб, и да му се ядосваш, беше все едно да се ядосваш на локвата, че те е опръскала, понеже си цопнал в нея. А и винаги съм имал едно наум, че те двамата с Дюи Дел знаят разни работи един за друг. И ако трябваше да посоча един от нас, когото тя обича повече от другите, щях да кажа, че това е Дарл. Но след като го заровихме и го покрихме, и после излязохме през портала, и завихме по малката уличка, където ни причакаха ония типове, те просто изникнаха от нищото и тръгнаха към него, а той се стъписа, именно Дюи Дел се нахвърли отгоре му, преди даже Джуъл да успее да го улови. Тогава ми светна откъде Гилеспи е разбрал как е пламнал пожарът в обора му.

Тя думичка не изговори, дори не го погледна, но когато ония приятелчета му казаха какво искат и че са дошли да го отведат, а той отскочи назад, тя се метна като дива котка отгоре му и се наложи единият от типовете да го пусне и да хване нея, за да й попречи да го дращи и дере като дива котка, докато другият момък, тате и Джуъл събориха Дарл на земята и го затиснаха, а той, проснат по гръб, се опули в мен.

— Мислех, че ще ме предупредиш — изстена. — Не съм си и помислял, че ще си затраеш.

— Дарл… — започнах.

Той отново се бореше да се изплъзне от него, от Джуъл и единия тип, другият държеше Дюи Дел, Вардаман пищеше, а Джуъл изкрещя:

— Убийте го! Убийте го кучия му син!

Лошо стана. Лошо стана тъй. Но като оплеска работата, на човек не му се разминава. Няма начин. Опитах се да му обясня, а той само каза:

— Мислех, че ще ме предупредиш. Не че аз… — И избухна в смях.

Другият тип го издърпа от Джуъл, а той седеше на земята и се заливаше от смях.

Опитах се да му обясня. Да можех поне малко да помръдна, ако не да седна. Както и да е, опитах се да му обясня, той спря да се смее и вдигна поглед към мен.

— Искаш ли да отида? — попита.

— По-добре ще е за теб — отвърнах. — Там ще си на спокойствие, няма да имаш тревоги и подобни. Дарл, за тебе ще е по-добре.

— По-добре значи. — И отново се запревива. — По-добре, викаш.

От кикотене едва изговаряше думите. Седеше на земята, а ние го гледахме как се хили ли хили. Лошо стана. Лошо стана тъй. Бог да ме убие, ама не виждах нещо смешно. Защото няма абсолютно никакво оправдание да попилееш умишлено на човека онова, което е изградил с пот на челото и където е прибрал плодовете на свойта пот.