Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Навън е, под ябълката с нея, лежи отгоре й. Той е там, тъй че котката няма да се върне. Бях му заръчал „Дарл, нали ще я пазиш от котката?“.

Месецът беше нашарил и него. Върху нея светеше равномерно, но по Дарл шарките шаваха насам и натам.

— Не плачи, Дарл — казах му. — Джуъл я извади. Не плачи.

Оборът още е червен. Преди беше по-червен от сега. После се усука нагоре и разгони вдън небе звездите, тъй не им даде да падат. Сърцето ме заболя като за влакчето.

Когато тръгнах да разбера къде нощуват те, видях нещо, за което Дюи Дел ме закле да не казвам на никого .

От известно време минаваме покрай табели: дрогерии, продавници за дрехи, лекарства без рецепти, гаражи, сладкарници, табели с намаляващи числа, но с рязко зачестяваща поява: 3 мл, 2 мл. От гребена на хълма, когато отново се качваме в каруцата, виждаме ниската равна пелена от дим, измамно неподвижна в безветрения следобед.

— Това ли е, Дарл? — пита Вардаман. — Това ли е Джеферсън?

Той също е измършавял; и неговото лице, както нашите, е напрегнато, отвеяно и измъчено.

— Да — казвам.

Вардаман вдига глава и гледа небето. Високо горе те висят в стесняващи се кръгове, като пушека, външно сходни по форма и цел, но без помен от движение било напред, било назад. Отново се натоварваме на каруцата, където Каш лежи върху сандъка сред назъбени парчетии цимент около крака му. С трясък и трополене немощните мулета се потътрят надолу.

— Ще трябва да го заведем на доктор — казва тате. — Мисля, че нямаме избор.

По гърба на Джуъл, там, където ризата допира кожата му, по плата бавно избиват черни, мазни петна. Животът се е родил в долините. По чукарите го изблъскали стари ужаси, стари ламтежи и стари отчаяния. Затова трябва да изкачваме възвишенията пеш, за да можем да слезем долу с кола.

Дюи Дел се е настанила на седалката с пакета във вестник на скута. Когато стигаме полите на хълма, където пътят тръгва равно между две стени от гъсто насадени дървета, тя започва чинно да поглежда ту към едната, ту към другата страна на пътя. Накрая казва:

— Трябва да спра.

Тате я стрелва с поглед, свъсеният му профил издава, че надушва нещо, раздразнен е и е неспокоен. Не спира каруцата.

— Защо?

— Трябва да отида в храстите — отвръща Дюи Дел.

Тате не дърпа юздите.

— Не можеш ли да изчакаш да стигнем града? До там няма и миля.

— Спри — запъва се Дюи Дел. — Трябва да отида в храстите.

Тате заковава насред пътя, ние зяпаме Дюи Дел, тя се кани да слезе от каруцата с пакета. Не ни поглежда.

— Що не оставиш кифлите тука? — питам я. — Ще ги пазим.

Тя стъпва спокойно на земята, без да ни удостои с поглед.

— Откъде да знае Дюи Дел къде да се отбие, като стигнем в града? — обажда се Вардаман. — Къде ще отидеш да свършиш тая работа в града, Дюи Дел?

Тя взема пакета, обръща се и изчезва в храсталака сред дърветата.

— Не се бави повече от нужното — подвиква й тате. — Нямаме време за губене. — Тя не отговаря. След още малко даже не я чуваме вече. — Трябваше да направим както ни съветваха Армстид и Гилеспи и да пратим вест в града да го изкопаят, че да е готов — добавя.

— Защо не го направи? — питам го. — Можеше да се обадиш по телефона.

— И за какъв дявол! — намесва се Джуъл. — Да не би ние да не сме способни да изкопаем една дупка в земята!

Откъм хълма се задава автомобил. Надува клаксона и забавя. Минава на ниска скорост по ръба на пътя, външните му гуми нагазват в канавката, задминава ни и продължава напред. Вардаман не откъсва от него очи, докато не изчезва от поглед.

— Дарл — пита, — колко още ни остава?

— Не сме далеч — отговарям.

— Трябваше да ги послушаме — вика тате. — Просто не исках на никого да съм длъжник, изключвам собствената й плът и кръв.

— Да не би ние да не сме способни да изкопаем една тъпа дупка в земята! — ядосва се Джуъл.

— Не е почтително да говориш тъй за гроба й — кори го тате. — Вие не знаете какво е. Никога не сте я обичали истински, никой от вас.

Джуъл не отговаря. Седи наперен и леко скован, изопнал е тяло, тъй че да не го докосва ризата. Бездруго изразената му челюст е издадена силно напред.

Дюи Дел се връща. Наблюдаваме я как се показва с пакета от храстите и се качва в каруцата. Облякла е празничната си рокля, сложила е гердан, обувки и чорапи.

— Не ти ли казах да оставиш тия дрехи вкъщи! — вика й тате.

Тя не отговаря, не ни поглежда. Слага пакета в каруцата и се качва. Каруцата потегля.

— Дарл, колко баира ни остават още? — пита Вардаман.