Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Заобиколиха къщата и стигнаха при ябълката.

— Подушвам я — казвам. — Ти усещаш ли, че мирише?

— Шшшш — шътка ми Дюи Дел. — Вятърът е сменил посока. Заспивай.

Значи скоро ще науча къде нощуват те. Ония отново завиват край къщата, минават през двора под месеца, носят я на рамене. Замъкват я долу в обора, светлината от месеца се лее равно и спокойно по нея. След това се връщат и влизат в къщата. На луна синът на мистър Гилеспи рунтавееше в краката. Аз изчаках, после прошепнах Дюи Дел? и пак почаках, след това тръгнах да разбера къде нощуват те и видях нещо, за което Дюи Дел ме закле на никого да не казвам.

В черния отвор към плевнята той сякаш се материализира от мрака, по бельо и строен като състезателен кон, в първото зарево на пожара. Скача на земята, по лицето му са изписани гняв и неверие. Видял ме е, без даже да обърне глава, нито очи, в които пламъците лудуват като две малки факли.

— Тръгвай — провиква се и се втурва по наклона към обора.

Още миг тича сребърен в лунната светлина, а после се мярва като плосък, чисто изрязан ламаринен силует на фона на изненадващия, беззвучен взрив, при който целият сеновал над обора лумва отведнъж, сякаш е бил натъпкан с барут. Предната стена, конична фасада с четвъртит отвор за вход, е препречена само от тантурестия релеф на ковчега върху дървените магарета, който напомня на кубистично насекомо. Зад мен тате, Гилеспи, Мак, Дюи Дел и Вардаман изскачат от къщата.

Той спира при ковчега, навежда се, поглежда ме с разкривено от ярост лице. Над главите ни пламъците фучат като гръмотевици; връхлита ни хладно течение: още не е поело зноя, шепа нарязано сено изведнъж се издига и бързо прелита към клетките, където един кон неистово цвили.

— Бързо! — пищя. — Конете.

Той ми се блещи свирепо още миг, после поглежда към покрива над нас и хуква към клетката с цвилещия кон. Животното се мята и хвърля чифтета, думтежът от ритниците му се слива с грохота на пожара. Громолят като безкраен влак, преминаващ по нескончаем мост. Гилеспи и Мак изтичват край мен по нощни ризи до коленете, крещят с тънки и пискливи гласове, нелепи и в същото време дълбоко ужасени и жални.

— …………….кравата…………..обора…………

Нощницата на Гилеспи бяга с течението пред него, издута като балон около косматите му бутове.

Вратата на клетката е хлопнала затворена. Джуъл я блъска с тяло да я отвори, а след това се появява, извил гръб като дъга, с изскочили под бельото мускули, и издърпва за главата коня навън. В сиянието на пожара той върти очи, в които искри мек, летлив, див млечносинкав огън; мускулите му набъбват и плъпват на талази всеки път, щом отметне глава назад и повдигне Джуъл от земята. Той продължава да го дърпа, бавно, с всички сили; и още веднъж хвърля през рамо към мен светкавичен, убийствен поглед. Дори след като излизат от обора, конят не спира да се съпротивлява и да се дърпа назад към вратата, докато накрая Гилеспи профучава гол-голеничък край мен, омотава ризата си около главата му и започва да налага пощръклялото животно, за да го отдалечи от вратата.

Джуъл хуква назад и отново оглежда ковчега. Но отминава.

— Къде е кравата? — крещи, докато прелита край мен.

Спускам се след него. В клетката Мак се бори с другото муле. Когато обръща глава, виждам в светлината на пламъците как и то лудо върти очи, ала не издава звук. Просто стои, наблюдава през хълбок Мак и замахва със задница, щом той се опита да го приближи. Мак се обръща към нас, очите и устата му са като три кръгли дупки в лицето, а луничките му — същи грах в чиния. Гласът му е тънък, вреслив, далечен.

— Нищо не мога да направя…

Сякаш някой изтръгна от устните му звука и го захвърли високо нагоре, а той ни говори от някакво огромно разстояние на безсилие. Джуъл се плъзва край нас; мулето се извърта и рита, но той вече го е докопал за главата. Навеждам се към ухото на Мак:

— Ризата. Увий му главата.

Мак ме зяпва. После с едно движение съблича ризата си, хвърля я около главата на мулето и то изведнъж се укротява. Джуъл реве насреща му:

— Кравата? Къде е кравата?

— Отзаде — крещи Мак. — Последната клетка.

Кравата следи влизането ни. Забила се е в ъгъла с наведена глава и още преживя, но забързано. И не помръдва. Джуъл спира, поглежда нагоре и изведнъж виждаме как целият под на сеновала се стапя. Просто се превръща в огън; засипва ни ситен дъжд от искри. Той се оглежда. В дъното под поилката се мъдри трикракото столче на доячите. Той го грабва и трясва с него задната дъсчена стена. Чупи една, втора и трета дъска; ние издърпваме останките. Както сме се навели над отвора, нещо зад гърба ни се устремява към нас. Кравата е; на един само пръхтящ дъх тя се юрва през нас и разбитата стена право в заревото на пожара навън, изправила опашка, все едно някой е заковал дълга метла по продължението на гръбнака й.