Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Сега тя отново ме погледна с безизразния поглед и лице от първия миг, когато я зърнах през витрината.

— Аз не знаех — измънка. — Той ми каза да взема нещо в дрогерията. Обясни ми, че може да не искат да ми го продадат, но за десет долара и ако им обещая на никого никога да не кажа…

— Нали не ви е пратил точно в тази дрогерия — прекъснах я. — Ако е направил такова нещо или е споменал името ми, ще му се наложи да доказва. Само още веднъж да изрече такова нещо и ще види как ще го подгоня с цялата сила на закона, предайте му думите ми.

— Може би ще ми дадат в някоя друга дрогерия?

— Не искам да знам. Аз, това е… — Тогава я погледнах. Да, труден е животът им; понякога мъжът… ако изобщо има извинение за греха, което не може да бъде. А и животът не е създаден да е лек за хората: иначе нямаше да имат причина да са добри и да умират. — Вижте сега — казах й. — Избийте си тази мисъл от главата. Бог ви е дал това, което имате, дори да е използвал дявола, за да го стори, затова оставете Той да го вземе от вас, ако такава е волята Му. Върнете се при Лейф и с тия десет долара вървете да се ожените.

— Лейф каза, че мога да намеря нещо в дрогерията — рече тя.

— Ами идете и намерете — отсякох. — Но няма да е в тази.

Тя си тръгна с нейния пакет в ръце, провличайки едва чуто стъпала по пода. Отново се замота в мрежата и излезе. Видях я през витрината да се отдалечава по улицата.

Останалото ми разказа Албърт. Каруцата спряла пред железарията на Гръмет и дамите се разбягали на всички страни по улицата с кърпички на носа, а тълпа мъже и момчета с нечувствителни носове наобиколили каруцата да чуят препирнята на шерифа с мъжа. Той бил висок, мършав мъж, седял на каруцата и твърдял, че улицата е обществена и имал право да стои на нея като всеки човек, а шерифът му обяснявал, че трябва да се махне, защото хората не можели да го понесат. Било мъртво от осем дни, рече Албърт. Идвали от някакво си място в окръг Йокнапатофа и искали да стигнат с нещото до Джеферсън. Цялата работа приличала на вмирисано сирене в мравуняк, а паянтовата каруца, по думите на Албърт, изкарала акъла на хората, уплашили се да не се разпадне, преди да я изкарат от града с все самоделния ковчег и приятеля със счупения крак, проснат на юрган отгоре му, с бащата и малкия, кацнали на седалката, докато шерифът ги предумва да се махнат от града.

„Това е обществена улица — спорел мъжът. — Смятам, че като всички други и ние имаме право да спрем и да си купим едно-друго. Имаме пари да си платим и никой закон не забранява човек да си харчи парите където си иска.“

Спрели били да купят малко цимент. Другият син ходил при Гръмет и го карал да разпечата неначенат чувал, за да му продаде цимент за десет цента, накрая, за да се отърве, нашият разпечатал чувала. Циментът им трябвал, за да обездвижат, колкото могат, счупения крак на другия приятел.

„Ей, ще го уморите — рекъл шерифът. — Заради вас ще си загуби крака. Заведете го на доктор, а туй нещо го заровете по най-бързия начин. Не знаете ли, че мога да ви арестувам за застрашаване на общественото здраве?“

„Правим всичко по силите си“, обяснявал бащата. После разказал една дълга история как трябвало да чакат каруцата да се прибере, как водата била заляла моста и се наложило да бият осем мили път до друг мост, а реката била завлякла и него, та се върнали и прегазили по брода, но мулетата им се удавили, а докато се сдобият с нов впряг, разбрали, че и пътят бил наводнен, затова нямали избор, освен да направят пълна обиколка през Мотсън, в този момент дошъл оня с цимента и го скастрил да си затваря устата.

— Тръгваме след минутка — успокоил той шерифа.

— Не сме искали да притесняваме никого — добавил бащата.

— Заведете тоя приятел на лекар — рекъл шерифът на оня с цимента.

— Според мен нищо му няма — отвърнал той.

— Не си мислете, че сме безчувствени — казал шерифът. — Сигурен съм, че разбирате как стоят нещата.

— Разбираме — отвърнал другият. — Изчезваме, щом се върне Дюи Дел. Отиде да занесе един пакет.

Тъй че останали там, хората се дръпнали далеч от тях, закривали с кърпички усти и носове, докато момичето не се появило след малко с пакет, увит във вестник.

— Побързай — рекъл й оня с цимента, — много време загубихме.

Качили се в каруцата и веднага потеглили. Докато се прибирах за вечеря, още ми се струваше, че улавям миризмата. На другия ден, когато срещнах шерифа, започнах да душа и му казах:

— Усещате ли?

— Според мен вече са в Джеферсън — рече той.