Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Коня ли? — прекъснах го. — Синът на Анс грабна снощи коня и отпердаши, сигурно вече е преполовил пътя за Тексас, а Анс…

— Не знам кой го е довел — каза Юстас. — Никого не съм видял. Просто тази сутрин, като отидох да нахраня мулетата, намерих коня в обора и казах на мистър Сноупс, а той ми нареди да доведа мулетата тука.

Е, сега вече няма съмнение, видели са го за последен път. Ако питат мен, по Коледа може и да им прати картичка от Тексас. И ако не Джуъл, вероятно ще го направя аз; толкова и аз му дължа. Абе дявол да ме вземе, Анс наистина омотава хората. Да ме вземе дявол, ама той вярно е голям чешит.

Сега са седем, на малки високи черни кръгове.

— Гледай, Дарл — соча му. — Виждаш ли ги?

Той поглежда нагоре. Следим ги, малките им високи черни кръгове не мърдат.

— Вчера бяха само четири — казвам.

По сайванта бяха повече от четири.

— Знаеш ли какво ще направя, ако отново се опита да кацне на каруцата?

— Какво ще направиш? — пита Дарл.

— Няма да му дам да кацне върху нея — викам. — Няма да му дам да кацне и върху Каш.

Каш е болен. Лежи болен на сандъка. Но мойта майка е риба.

— В Мотсън трябва да намерим някакво лекарство — казва тате. — Май се налага.

— Как си, Каш? — пита Дарл.

— Не ми пречи, никак — казва Каш.

— Искаш ли да го повдигнем малко? — пита Дарл.

Каш е със счупен крак. Чупил е два крака. Лежи върху сандъка с навит юрган под главата и с цепеница под коляното.

— Мисля, че трябва да го оставим при Армстид — казва тате.

Аз нямам счупен крак и тате няма, и Дарл няма, и…

— Само като друсне — вика Каш. — Леко ме пристъргва, като друсне. Иначе никак не ми пречи.

Джуъл замина. Тръгна си с коня по вечеря.

— Стана тъй, понеже тя не позволява да дължим на други хора — казва тате. — Бог ми е свидетел, направих всичко по силите си.

Защото майката на Джуъл е кон, затова ли, Дарл? — попитах .

— Да стегна ли малко въжето — предлага Дарл.

Затова ние с Джуъл бяхме под сайванта, а тя в каруцата, защото конят живее в обор, пък аз трябваше през цялото време да гоня лешоядите от

— Да, моля те — казва Каш.

И Дюи Дел няма счупен крак, и аз нямам. Каш ми е брат.

Спираме. Когато Дарл разхлабва въжето, отново пот залива Каш. Зъбите му лъсват.

— Боли ли те?

— По-добре го стегни отново — казва Каш.

Дарл връзва обратно въжето и здраво пристяга. Зъбите на Каш пак лъсват.

— Боли ли те? — пита Дарл.

— Не ми пречи.

— Искаш ли тате да кара по-бавно?

— Не — отвръща Каш. — Нямаме време за маене. Никак не ми пречи.

— В Мотсън трябва да купим някакво лекарство — казва тате. — Смятам, че се налага.

— Кажи му да кара — заръчва Каш.

Продължаваме. Дюи Дел се навежда и бърше лицето на Каш. Каш ми е брат. Но майката на Джуъл е кон. Мойта майка е риба. Дарл казва, че като стигнем отново при водата, може да я видя, а Дюи Дел рече, Тя е в сандъка; как може да излезе оттам? Излязла е през дупките, дето ги пробих, във водата е, казах, и като стигнем отново при водата, ще я видя. Мойта майка не е в сандъка. Мойта майка не мирише тъй. Мойта майка е риба.

— Тия кифли ще са още свежи, като стигнем в Джеферсън — казва Дарл.

Дюи Дел не вдига очи.

— Но по-добре се опитай да ги продадеш в Мотсън — подхвърля.

— Кога ще стигнем в Мотсън, Дарл? — питам го.

— Утре — казва Дарл. — Ако мулетата не капнат. Сноупс трябва да ги е хранил със стърготини.

— Защо да ги храни със стърготини, Дарл? — питам.

— Гледай — казва Дарл. — Виждаш ли?

Сега са девет, високо на високи малки черни кръгове.

Стигаме в полите на баира, тате спира и ние с Дарл и Дюи Дел слизаме. Каш не може да ходи, щото е със счупен крак.

— Хайде, муленца! — подканва ги тате.

Мулетата едва кретат; каруцата скърца. С Дарл и Дюи Дел катерим стръмното зад нея. Когато се качваме на билото, тате спира и ние пак се натоварваме в каруцата.

Сега са десет, високо на високите си малки черни кръгове в небето.

Случайно вдигнах очи и я видях отвън пред витрината да се взира навътре. Не се беше залепила за стъклото и не гледаше нещо специално; просто стоеше с лице насам, вперила в мен един такъв безизразен поглед, сякаш чакаше знак. Когато за втори път надникнах, тя вече вървеше към вратата.

Замота се както всички в мрежата и влезе. Носеше сламена шапка с твърда периферия, закрепена на върха на главата й, и нещо, увито във вестник: помислих си, че е скътала някой четвъртък, най-много долар, и като поразгледа, може да си купи я евтино гребенче, я парфюмче от любимите на негрите, затова я оставих минута-две на спокойствие, но забелязах красотата й, леко враждебна и неуверена, ала с простата си памучна рокля и естествен вид изглеждаше далеч по-хубава, отколкото щеше да е, когато сложеше каквото и да вземеше накрая. Или кажеше, че иска да си купи. Усетих някак, че си бе избрала още преди да влезе. Но на клиента трябва да се остави нужното време. Затова продължих да си гледам моята работа и възнамерявах да оставя Албърт да я обслужи, след като оправи млечния бар, когато той цъфна при мен отзад.