Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Дадох и други неща — рече Анс.

И пак запримлясква, изтъпанен там, сякаш очакваше някой да го удари, пък той отнапред е решил да не отвръща.

— Какви други неща? — попита Дарл.

— По дяволите — избухнах, — вземи мойте мулета. Ще ми ги върнеш. Аз ще се оправя.

— Значи за това ровеше снощи в дрехите на Каш — подметна Дарл. Каза го, все едно го прочете от вестник. Правеше се, че му е напълно безразлично. Но този път Джуъл се върна, изстъпи се и втренчи в Анс мраморните си очи. — С тия пари Каш искаше да си купи от Сърат една от ония говорещи кутии.

Анс не смееше да мръдне, само мляскаше. Джуъл го пронизваше с поглед. Без нито веднъж да мигне.

— Бяха едва осем долара — каза Дарл с безразличния глас, като че ли просто слушаше и пет пари не даваше. — Пак не стигат за две мулета.

Анс плъзна бърз кос поглед към Джуъл и отново наведе очи.

— Бог ми е свидетел, никой на тоя свят — смотолеви.

Те дума не обелваха. Гледаха го и чакаха, а той шареше с очи по стъпалата им и нагоре по краката, но не по-високо.

— И коня — изрече.

— Какъв кон? — процеди Джуъл.

Анс стърчеше там като истукан. Бог да ме убие, но ако един мъж не е способен да държи синовете си с желязна ръка, по-добре да ги натири от дома си, независимо колко са пораснали. А ако не може да го стори, бог да ме убие, ама сам трябва да се махне. Бог да ме убие, аз тъй щях да направя.

— Да не казваш, че си се опитал да размениш моя кон? — изкрещява Джуъл.

Анс стои там, безпомощно отпуснал ръце.

— От петнайсет години нямам един зъб в устата си — хленчи. — Бог ми е свидетел. Той знае как от петнайсет години не съм слагал в уста храна, която Той е отредил на мъжа, за да поддържа силата си, все съм пестил, тук никел, там никел, само да не ощетя семейството си, ако си купя едни пусти зъби, че и аз да се гостя с едно ядене, отсъдено от Бога. Тия пари дадох. Мислех, че щом аз мога да мина, без да ям, синовете ми могат да минат, без да яздят. Бог знае, тъй беше.

Джуъл е застинал прав, с ръце на кръста, взира се в Анс. После отмества поглед. Очите му се запиляват над полето, лицето му още е каменно, сякаш друг човек говори за някакъв чужд кон, а той дори не слуша. После се изплюва бавно и изсъсква „Проклятие“, обръща се, отива при портата, отвързва коня и се изхвърля да го яхне. Животното вече е в движение, докато още го обкрачва, и преди да се е наместил, те препускат по пътя, сякаш по петите ги преследва Законът. Така изчезват от поглед, във вихър, който прилича на петнист циклон.

— Абе — викам му, — вземи моя впряг — рекох.

Но той не иска. Даже отказа да останат, а малкият цял ден гони лешоядите по двора под изгарящото слънце, докато и той съвсем се шашна като всички тях.

— Поне остави тук Каш — увещавах го, но и това не позволи. Стъкмиха му постеля от завивки върху ковчега, сложиха го отгоре и поставиха до него инструментите му, а ние впрегнахме мойте мулета в каруцата им и я изкарахме на около миля надолу по пътя.

— Ако ще ви притесняваме тук, кажете ни — рече Анс.

— В никакъв случай — отвърнах. — Тук ще ви е добре. На сигурно. Хайде сега да се върнем и да вечеряме.

— Благодаря ти — рече Анс. — Имаме си нещо в кошницата. Ще ни е достатъчно.

— Откъде го имате? — попитах.

— Носим си от вкъщи.

— Ами то сто на сто вече се е развалило — казах. — Елате, ще хапнем топла храна.

Не склониха.

— Нашто ще ни стигне — рече Анс.

Тъй че се прибрах, вечерях, занесох и на тях една кошница и още веднъж се опитах да ги доведа вкъщи.

— Благодаря ти — каза Анс. — Смятам, че ще се справим.

И ги оставих, наклякали около един слаб огън, те чакаха; един Господ знае какво.

Тръгнах си. Не ми излизаха от главата, там на пътя и оня приятел, дето изхвърча с коня си. Май нямаше повече да му видят очите. И дявол да ме вземе, ама не можех да го виня. Не защото не си даваше коня, а понеже успя да се откопчи от тъпия проклетник Анс.

Поне така си мислех тогава. Дявол да ме вземе, ама в тоя проклетник Анс има нещо, с което той просто те задължава да му помагаш, даже и ако си сигурен, че миг по-късно ще ти иде сам да се захапеш. Защото на другата сутрин, няма и час след като закусихме, ето ти го Юстас Грим, работника на Сноупс, идва с две мулета и пита за Анс.

— Мислех, че не са се спазарили — казах.

— А, спазариха се — рече Юстас. — Те харесаха само коня. Както казах на мистър Сноупс, евтино даде впряга, за петдесет долара, иначе ако чичо му Флем беше опазил тексаските коне, когато бяха негови, Анс никога нямаше…