Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Тогава разбрах, че ми е дадено опрощение. Наводнението, опасността останаха зад мен и когато отново пришпорих коня на твърда земя, а гледката на моята Гетсиманска градина взе да се приближава, си намислих какви думи ще изрека. Щях да вляза в къщата; щях да я спра, преди да проговори; щях да кажа на мъжа й: „Анс, съгреших. Постъпи с мен както решиш“.

Привидя ми се, сякаш вече го бях сторил. Още докато яздех, душата ми се почувства по-свободна и спокойна от години насам и сякаш отново ме изпълни траен мир. От двете си страни виждах ръката Му; в сърцето си чувах гласа Му: „Бъди смел. Аз съм с тебе“.

После стигнах до къщата на Тъл. Най-малката му дъщеря излезе и ми извика, докато минавах. Каза ми, че тя вече е починала.

О, Господи, съгреших. Ти знаеш колко се разкайвам и какво е въжделението на душата ми. Но Той е милостив, ще приеме въжделението ми за действие, защото знае, че когато си намислях думите за моето признание, аз ги отправях към Анс, макар него да го нямаше. Той беше този, който в безкрайната Си мъдрост бе възпрял умиращите й устни да разкажат, докато е лежала, заобиколена от обичаните близки, които са й вярвали; моя бе усилната битка с водата, която удържах, защото силната Му ръка ме подкрепи. Слава Тебе за великодушната Ти и всемогъща любов, слава.

Влязох в опечалената къща, скромното обиталище, където лежеше още една съгрешила смъртница, докато душата й изправяше лице пред страшния неизбежен съд, мир на праха й.

— Господи, помилуй този дом — казах.

С коня отпраши до къщата на Армстид и с коня се върна , като доведе мулетата на Армстид. Ние ги впрегнахме и сложихме Каш върху Ади. Когато го наместихме, той отново повърна, но успя навреме да надвеси глава над ритлата.

— Изглежда, нещо го е блъснало в стомаха — каза Върнън.

— Може да го е ритнал конят — предположих. — Каш, конят ли те ритна в стомаха?

Той се опита да каже нещо. Дюи Дел отново избърса устата му.

— Какво рече? — попита Върнън.

— Какво викаш, Каш? — наведе се над него Дюи Дел. — Инструментите му — каза.

Върнън ги донесе и ги тури в каруцата. Дюи Дел повдигна главата на Каш, за да ги види. Потеглихме, ние с Дюи Дел седнахме от двете страни на Каш, за да го държим, а оня яздеше отпред на коня си. Върнън гледа след нас известно време. После се обърна и тръгна обратно към моста. Стъпваше внимателно, започна да отръсква напоените ръкави на ризата си, като че ли току-що се бе измокрил.

Пред портата той дръпна юздите на коня. Там ни чакаше Армстид. Ние спряхме, той слезе от коня и свалихме Каш, пренесохме го в къщата, където мисис Армстид вече беше приготвила легло за него. Оставихме ги с Дюи Дел да го съблекат.

Последвахме тате до каруцата отпред. Той се качи на нея и я вкара в двора, а ние влязохме след него пеш. Това, че бяхме вир-вода, се оказа в наша полза, щото Армстид рече:

— Заповядайте вътре. Онова можете да го оставите там.

Той пристъпваше след нас и водеше коня, спря при каруцата, стискаше поводите в ръка.

— Благодаря — отговори тате. — Ще се сместим под сайванта. Знам, че се натрапихме.

— Добре сте дошли в къщата — повтори Армстид.

Беше си възвърнал дървеното изражение; дръзката, враждебна, помръкнала и вцепенена физиономия, лицето и очите му сякаш бяха от два цвята дърво, ама този път разменени, което трябваше да е тъмно, станало бледо, което трябваше да е бледо, станало тъмно. Ризата му засъхваше, но при движение още лепнеше по него.

— Тя щеше да ти е благодарна — каза тате.

Разпрегнахме мулетата и избутахме каруцата под сайванта. Едната му страна беше изцяло открита.

— Тук няма да ви навали — рече Армстид. — Но ако искате…

В дъното на обора намерихме някакви ръждясали ламарини от покрив. Взехме две и запречихме липсващата стена.

— Заповядайте вкъщи — каза Армстид.

— Благодаря ти — отвърна тате. — Много ще ти бъда признателен, ако им дадеш по един залък.

— Разбира се — каза Армстид. — Щом подреди Каш, Лула ще приготви вечерята.

Той се бе върнал при коня и сваляше седлото, при всяко движение влажната му риза припляскваше от лепненето.

Тате не искаше да влезе в къщата.

— Ела да хапнеш нещо — покани го Армстид. — Почти сме готови.

— Нищо не мога да сложа в уста — отговори тате. — Благодаря ти.

— Влез да се изсушиш и да се подкрепиш — повтори Армстид. — Онова е на сигурно там.

— Добре, заради нея — рече тате. — Ще хапна заради нея. Вече нямам мулета, нямам нищо. Но тя ще е благодарна на всички вас тук.