Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Знам — каза. — Аз…

Млъкна, затова я попитах:

— Какво знаеш?

— Нищо — отвърна. — Той е моят кръст и той ще е моето спасение. Той ще ме спаси от водата и огъня. Дори да лежа умряла, той ще ме спаси.

— Откъде знаеш, като не си отворила сърцето си за Него и не си издигнала глас в Негова прослава? — възразих й. И чак тогава схванах, че тя не говори за Бога. Разбрах, че от пустотата в сърцето си тя изрече богохулство. И в същия миг паднах на колене. Умолявах я да коленичи, да отвори сърцето си, да прогони от него дявола на тщеславието и да се остави на Божията милост. Но не пожела. Седеше изгубена в своето пустославие и гордост, които бяха затворили сърцето й за Бога и поставили на Неговото място онуй себично простосмъртно момче. Коленичила, аз се молех за нея. Молех се за тази клета, сляпа жена, както никога не съм се молила за мен и за моите.

Следобед, когато училището затвореше и последното от тях си тръгнеше, подсмърчайки с малкото си сополиво носле, вместо да се прибера у дома, слизах по хълма при извора, където можех да мълча и да ги мразя. Тогава там цареше пълен покой, водата избълбукваше и отминаваше, слънцето кротко се скосяваше през дърветата, а тишината дъхтеше на влага, на гниещи листа и на пробуждаща се земя; особено в ранна пролет, защото тогава беше най-зле.

Тогава можех да си припомня как баща ми обичаше да казва, че основанието да живееш е да се подготвиш да си мъртъв задълго. А като трябваше да ги гледам ден след ден, всеки с неговите или нейни тайни и егоистични щения и с кръв чужда от кръвта на другите, чужда и на моята, и като си помислех, че това май бе единственият начин да се подготвя да съм мъртва, мразех баща ми, задето изобщо ме беше посял. И с нетърпение ги чаках да сбъркат, за да ги нашибам с пръчката. Когато тя плющеше, усещах я върху моята плът; когато се врязваше и сцепваше кожата, шурваше моята кръв и с всеки удар си мислех: Сега ме забелязвате, нали! Сега съм нещо в тайния ви и самолюбив живот, аз, която веднъж завинаги съм белязала вашата кръв с моята.

Така взех Анс. Видях го три-четири пъти да минава пред училището, преди да науча, че е отклонявал каруцата си цели четири мили от пътя. Още тогава ми направи впечатление, че е започнал да се прегърбва — висок и млад мъж, — та вече напомняше с нещо на голяма птица, сгърбена на седалката в студа. Прекарваше бавно пред училището разскрибуцаната си каруца и докато преминаваше, бавно извръщаше глава, за да оглежда входа на школото, след което завиваше зад ъгъла и изчезваше от поглед. Един ден, когато той затрополи, аз излязох и застанах отпред. Щом ме видя, бързо отмести поглед встрани и повече не се обърна.

Най-лошо беше в ранна пролет. Понякога си мислех, че няма да издържа да лежа нощем в кревата и да слушам далечния див грак от дивите тъмни висини на дивите гъски, които отлитат на север, а денем едва да дочаквам да си тръгне и последното сополанче, за да сляза при извора. Та в оня ден, когато погледнах и видях как Анс, в празничен костюм, стои там и не спира да върти шапката в ръцете си, му казах:

— Ако имате в семейството ви поне една жена, защо, за бога, не ви накара да се подстрижете?

— Няма жена — рече той. После, докато очите му нахълтваха в мен като хрътки в чужд двор, изненадващо произнесе: — Затова идвам при теб.

— И не ви накара да изправите рамене — добавих. — Ни една ли няма? Но имате дом. Чувам, че имате къща и добро стопанство. Където живеете сам и сам се справяте, така ли е? — Той продължава да ме гледа и да върти шапката в ръцете си. — Нова къща — наблегнах. — Имате ли намерение да се жените?

Той повтори, забол очи в моите:

— Затова идвам при теб.

По-късно ми каза:

— Нямам близки. Тъй че няма да си имаш ядове. При теб сигурно не е така.

— Не е. Аз имам близки. В Джеферсън.

Лицето му леко помръкна.

— Да, имам малко стопанство. Пестелив съм; носи ми се име на добър и честен човек. Знам какви са градските хора, но може би, като си поговорят с мен, твойте…

— Може да те изслушат — прекъснах го, — само че трудно ще си поговориш с тях. — Той се взря неразбиращо в лицето ми. — В гробището са.

— Но с живите ти роднини ще е различно.

— Едва ли — отвърнах. — Не знам. Никога не съм имала различни.

Така взех Анс. И когато разбрах, че Каш е в мен, разбрах, че животът е ужасен и че това е отговорът на ужаса от живота. Тогава открих, че думите са безполезни; че думите никога не изпълват онова, което се опитват да кажат. Когато той се роди, разбрах, че думата „майчинство“ е съчинена от някой, който е имал нужда от дума за това, защото онези, които имат деца, пет пари не дават съществува ли такава дума или не. Разбрах, че думата „страх“ е измислена от някой, който никога не е изпитвал страх; „гордост“ от някой, който не е имал гордост. И разбрах, че не е заради мръсните им носове, а защото трябваше да се използваме едни други с думи като паяци, увиснали на уста от някоя греда, които се люлеят и увиват, но никога не се докосват, и че само чрез ударите на пръчката моята кръв и тяхната кръв могат да потекат в една струя. Разбрах, че беше така, не защото моята самота трябваше отново и отново, всеки ден, да бъде насилвана, а защото никой не я бе насилвал, преди да се появи Каш. Даже нощем Анс.