Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Каш — хлипа тя, — Каш.

Той отваря очи и се звери в обърнатите ни наопаки лица.

— Има ли по-злочест човек от мен на земята! — мълви тате.

— Каш, погледни — предумваме го и държим високо инструментите, за да ги види, — носеше ли още нещо?

Той се опитва да проговори, върти глава на едната, на другата страна, затваря очи.

— Каш — викаме, — Каш!

Обръща глава, за да повърне. Дюи Дел избърсва устата му с мокрия подгъв на роклята си; сега вече е в състояние да говори.

— Точилото за триона му — сеща се Джуъл. — Новото, дето го купи заедно с метъра. — Обръща се и тръгва.

Както е клекнал, Върнън поглежда нагоре след него. След миг се изправя и се спуска към водата след Джуъл.

— Няма по-злочест човек от мен на земята! — изплаква тате. Изправя се висок над нас, клекналите; прилича на скулптура от необработено дърво, непохватно одялана от някой пиян карикатурист. — Какво по-голямо мъчение от това — продължава, — но аз не я виня. Никой не може да ме набеди, че я обвинявам.

Дюи Дел е положила обратно главата на Каш върху скатаното палто и леко я е извъртяла настрани, за да не повръща отгоре си. До него са строени инструментите му.

— Може да се каже, че извади късмет, това е същият крак, дето го счупи при падането от черквата — казва тате. — Аз не я виня нея.

Джуъл и Върнън отново са в реката. Гледано оттук, те сякаш изобщо не нарушават водната площ; все едно с един-единствен удар тя ги е разсякла и двамата през средата, два торса, които напредват по повърхността безкрайно комично и предпазливо. А тя ти изглежда спокойна като механизъм, който дълго време си наблюдавал и слушал. Сякаш съсирекът, който си ти, се е разтворил на безчет изначални движения; на взор и слух, сами по себе си слепи и глухи; на ярост, притихнала в бездействие. А мократа рокля на клекналата Дюи Дел откроява пред мъртвите очи на трима слепи мъже онези млеконадойни нелепости, които са хоризонтите и долините на земята.

Не беше добре закрепена. Казах им, че ако искат да я пренесат и превозят невредима, трябва да

Един ден си приказвахме. Тя никога не е била истински религиозна, дори онова лято на лагерната среща [3] Форма на народно религиозно общуване в САЩ, вкоренено в традицията на протестантската църква. В началото на ХIХ в., поради недостиг на построени черкви, хората от малките селища в крайграничните зони си устройвали в определен летен ден горски лагери за религиозен и празничен събор. — Б.пр. , когато брат Уитфийлд се бори за душата й, избра нея и се помъчи да прогони пустотата от тленното й сърце, пък и аз колко пъти съм й казвала „Бог ти е дал деца да са ти утеха в твоя тежък човешки жребий и в знак на Неговото страдание и любов, защото си ги заченала и износила с любов“. Говорех й така, защото тя приемаше Божията любов и своя дълг към Него като нещо обичайно, а Той не одобрява подобно отношение. Казвала съм й: „Дарил ни е със способност да издигаме глас в Неговата вечна възхвала, защото, обяснявала съм й, на небето радостта за един грешник е по-голяма, отколкото за сто несъгрешили. А тя ми отговаря: „Всеки мой ден е признание и изкупление за моя грях“, пък аз й викам: „Коя си ти, че да определяш кое е грях и кое не е грях? Само на Господ е дадено да съди; нашето е да славим на всеослушание пред наште смъртни ближни Неговата милост и святото Му име, понеже само Той може да прочете сърцето и даже животът на жената да е праведен в очите на хората, тя не може да знае дали не носи в сърцето си грях, ако не отвори това свое сърце пред Бога и не приеме Неговата милост“. Казвала съм й: „Само това, че си била вярна жена, не означава, че нямаш в душата си грях, и само това, че животът ти е труден, не е знак, че милостта Божия те опрощава“. А тя ми вика: „Аз зная моя грях. Зная, че заслужавам наказание. И не роптая“. Пък аз й отвръщам: „Заради тщеславието в тебе искаш да съдиш за греха и спасението вместо Бог. Ала нашата съдба на смъртни е да страдаме и да издигаме глас в Негова възхвала, защото от незапомнени времена Той съди греховете и ни въздава спасение чрез нашите изпитания и горести, амин. Даже брат Уитфийлд, най-богоугодното същество сред вдишвалите някога от Божието дихание, да се е молил за тебе и да се е борил за душата ти, както никой друг освен него не би могъл да го стори“, рекох й.

Защото не може ние да съдим за наште грехове или да знаем що е грях в очите на Бога. Тежък й е бил животът, но тъй е с всички жени. Ама по нейните приказки човек ще си помисли, че тя знае повече за греха и спасението от самия Господ Бог, повече от ония, дето се мъчат и борят с греховете на хорския свят. А нейният единствен грях беше слабостта й към Джуъл, който никога не я е обичал и беше нейното наказание, грехът да го предпочита пред Дарл, който беше докоснат в ума лично от Бога, а за нас, смъртните, беше странен, и който я обичаше истински. Казвала съм й: „Това е твоят грях. И твойто наказание. Джуъл е твойто наказание. А къде е спасението ти? Животът е твърде кратък, рекох й, за да спечелиш вечна милост. А Бог е ревнив Бог. Той съди и мери; не ти“.