Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Той също си имаше дума. Наричаше това любов. Но аз отдавна бях свикнала с думите. Знаех, че тази дума е като другите: просто калъп за запълване на липса; че когато настъпи часът, нямаш потребност от дума за това, не повече, отколкото за гордостта и страха. Каш не изпитваше необходимост да я казва на мен, нито аз да я казвам на него, и си рекох, щом Анс толкова иска, нека си я употребява. И тъй нещата стояха Анс или любов; любов или Анс; нямаше значение.

Мислех същото дори когато лежах с него в мрака, а Каш спеше в люлката до ръката ми. Мислех си даже, че ако той се събуди и заплаче, щях да накърмя и него. Анс или любов: нямаше значение. Самотата ми беше изнасилена, а сетне отново събрана в цялост от изнасилването: време, Анс, любов и каквото си поискаш извън този кръг.

После открих, че нося Дарл. Отначало не исках да повярвам. След това вярвах, че ще убия Анс. Чувствах се, все едно ме беше изиграл, скрит в думата като зад хартиен параван, беше ми забил през него нож в гърба. Но по-късно осъзнах, че съм изиграна от думи, които са далеч по-стари от Анс или любовта, и че същата дума е изиграла и Анс, а моето отмъщение ще е той никога да не узнае, че си отмъщавам. И когато се роди Дарл, поисках от Анс да ми обещае, като умра, да ме откара в Джеферсън, защото проумях, че баща ми е бил прав, въпреки че не е могъл да знае, че е прав, както аз не можех да зная, че греша.

— Глупости — отряза Анс, — ние с теб далеч не сме свършили с разплода, направили сме само две.

Не разбра, че в този миг умря. Понякога лежах до него в тъмното, слушах земята, сега моя плът и кръв, и мислех: Анс. Защо Анс. Защо си станал Анс. Мислех за името му, докато видях думата като форма, като съд, а него съгледах да се втечнява и излива в съда като студена меласа, потекла от мрака да напълни гърнето и то да застине неподвижно: знаменателна форма, дълбоко безжизнена като празна рамка на врата; а после установих, че съм забравила името на гърнето. И си помислих: формата на моето тяло, там, където някога бях девица, има форма на и не можех да си представя Анс , не можех да си спомня Анс. Не защото вече се виждах като недевица, а защото бях станала трима. И затова че щях да мисля за Каш и Дарл по същия начин, докато имената им не умрат, не се втвърдят във форми и не изчезнат, та аз да кажа, добре. Няма значение. Няма значение какви са им имената.

И когато Кора Тъл ми приказваше, че не съм била истинска майка, аз виждах думите да поемат в тънка редичка право нагоре, бързи и безобидни, а делата грозно да пълзят, прилепнали към земята, и след време двете линии така да се раздалечават, че човек не е способен да прекрачи от едната на другата; и мислех още, че грехът, любовта и страхът са само звуци, които никога несъгрешавалите, необичалите и нестрахувалите се хора приемат за онова, което никога не са имали и няма да имат, докато не забравят думите. Като Кора, която така и не се научи да готви.

Тя ще ми говори на мен какво дължа на децата си, на Анс и на Бог. Аз дадох на Анс децата. Без да съм ги искала. Не поисках от него даже онова, което той можеше да ми даде: един не-Анс. Такъв беше дългът ми към него, да не му поискам това, и изпълних този дълг. Жадувах аз да съм аз; а него оставих да си бъде формата и ехото на своята дума. Това беше повече, отколкото желаеше той, защото той не можеше едновременно да го поиска и да бъде Анс, който толкова се възползва от една дума.

А после умря. И не разбра, че е мъртъв. Лежах до него в мрака и слушах почернялата земя да говори за Божията любов, за красотата и греха Му; чувах тъмното безгласие, в което думите са дела, и други думи, които не са дела, а само проломи в човешките липси и те връхлитат като крясъци на гъски от дивата тъма на давнашни смразяващи нощи, за да ровят делата, същи сираци, на които някой е посочил две лица в тълпата и им е казал: Това е баща ти, а това е майка ти.

Вярвах, че съм го намерила. Вярвах, че основанието да живееш е дългът към живите, към страшната кръв, червения, горчив прилив, който клокочи през земята. Мислех за греха като за дрехи, които и двамата носим пред лицето на света, заради нужното благоприличие, понеже той си оставаше той и аз си оставах аз; за греха, толкова по-всецял и ужасен, понеже се явяваше инструмент, ръкоположен от Бога, твореца на първородния грях, за да очисти греха, който сам е създал. Докато го чаках в горичката, докато чаках, преди той да ме зърне, виждах го в мислите си като облечен в грях. И си го представях, както си представях самата мен, и аз в дрехата на греха, само че той беше по-красив, защото одеждата, която бе разменил за греха, беше осветена. Приемах греха като рухо, което ще съблечем, за да принудим тази страшна кръв да се пресели в самотното ехо на мъртвата дума високо във въздуха. Тогава отново щях да легна с Анс — аз не съм го лъгала: просто го отбих, както отбих от гърдите си Каш и Дарл, когато им дойде времето — и щях да слушам безгласната реч на черната земя.