Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Приближава Джуъл. Държи рендето.

— Преди малко Върнън намери и линеала — съобщава. Поглежда надолу към Каш, от него също се стича вода. — Още ли не е проговорил?

— Той си носеше и триона, и чука, и тебешир-линията, и метъра — обаждам се. — Сигурен съм.

Джуъл оставя на земята линеала. Тате го следи с поглед.

— Не може да са далече. Всичко изпадна от раз. Има ли по-нещастен човек от мен на земята!

Джуъл не поглежда тате.

— По-добре извикай Вардаман да се върне — отсича. Оглежда Каш. Обръща гръб и се отдалечава. — Накарай го да проговори колкото може по-скоро — нарежда, — за да ни каже какви още инструменти е носел.

Връщаме се при реката. Каруцата е издърпана, колелетата са подпрени (внимателно, всички помагахме; но сякаш над пострадалата, позната, застинала форма на каруцата още витаеше притаената, застрашителна сила, разрушението, което уби мулетата, дето я теглеха допреди по-малко от час) над ивицата на прилива. Ковчегът лежи в дълбокия кош на каруцата, дългите светли дъски, малко потъмнели от наквасването, са все така жълти, съвсем като злато, гледано през вода, ако не броим двете дълги бразди тиня. Отминаваме каруцата и излизаме на брега.

Краят на въжето е здраво вързан за едно дърво. В плитчината, до колене във водата, стои Вардаман, навел се е напред и с прехласнато възхищение наблюдава Върнън. Вече не крещи, мокър е до подмишниците. На другия край на въжето, до рамене във водата, е Върнън, който се извръща към Вардаман и вика:

— Бягай назад. Иди при дървото и дръж въжето да не се изхлузи.

Вардаман отстъпва по въжето до дървото, заднешката, без да откъсва очи от Върнън. Когато приближаваме, той ни мята ококорен и леко озадачен поглед. После отново се заплесва във Върнън с неговото възторжено любопитство.

— Намерих и чука — обявява Върнън. — Трябваше вече да сме намерили и тебешир-линията. Дано не я е отнесла водата.

— Като нищо, помен няма от нея — казва Джуъл. — Едва ли ще я намерим. Поне да издирим триона.

— Да, трябва, на всяка цена — казва Върнън. — Оглежда водата. — Да потърсим и тебешир-линията. Какво още носеше той?

— Още не е проговорил — измърморва Джуъл и влиза във водата. Обръща се и ме поглежда. — Върви и го свести, за да каже — нарежда ми.

— Тате е при него — отвръщам.

И влизам след Джуъл във водата, по въжето. То е като живо в ръката ми, набъбнала, дълга, кънтяща дъга. Върнън поглежда към мен.

— Ела, добре е и ти да си там — вика ми.

— Да видим какво още можем да съберем, преди водата да завлече всичко — казвам.

Държим се за въжето, около раменете ни течението къдри вълнички и вирчета. Но под измамното му благодушие флегматично ни затиска мощна сила. Никога не съм допускал, че през юли водата може да е толкова ледена. Сякаш едни ръце са ни подхванали да ни месят и мачкат до кости. Върнън постоянно се озърта назад към брега.

— Дали ще ни издържи всичките? — пита.

Ние също поглеждаме назад и проследяваме коравата въжена корда от излизането й от водата до дървото, където Вардаман клечи и ни наблюдава.

— Дано мулето ми не духне към къщи самò — изпъшква Върнън.

— Давайте да свършваме тук — вика Джуъл.

И започваме да се гмуркаме поред, здраво хванали се за въжето, плътно скупчени в мразовитата водна стена, която засмуква назад по течението облаците тиня, вдигани от краката ни, докато ние висим и опипом претърсваме студеното дъно. Тук даже тинята не стои мирно. Тя е ледена и подкопава, а цялата земя под нас изглежда да се движи. Напредваме внимателно по въжето и търсим нашите протягащи се ръце, за да се държим един за друг; а когато поредният от нас изплува отгоре, напрегнато започва да се взира в кипящия водовъртеж, в който единият от трима ни тършува дъното. Тате е слязъл на пясъчната ивица и ни следи.

Върнън изскача, от него шурти вода, цялото му лице се е събрало в издутата, пръхтяща уста. Устните му са синьо-черни, кръг износена автомобилна гума. Но държи линеала.

— Ще се зарадва — казвам. — Чисто нов му е. Няма месец, откакто го изписа по каталог.

— Само ако бяхме сигурни какво още е носел — казва Върнън и хвърля поглед през рамо, а после се втренчва в мястото, където е изчезнал Джуъл. — Той не се ли гмурна преди мен? — пита Върнън.

— Не знам — казвам. — Май да. Ами да. Преди теб.

Забиваме погледи в гъстата разбълникана повърхност, която се оттича от нас на бавни въртопи.

— Дай му знак с въжето — казва Върнън.

— Той е от твойта страна.

— От мойта страна няма никой — отвръща.