Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— На мен ми е все едно. Само да направим нещо. Вместо да седим тука и пръст да не мърдаме…

— Да направим тъй, Каш — казвам.

— Май се налага — отговаря Каш.

До отсрещния бряг няма и сто ярда, а тате, Върнън, Вардаман и Дюи Дел са единственото нещо в полезрението ни, което не е част от всеобщата монотонна пустош, която с ужасяваща сила те натиска леко от дясно наляво, сякаш сме стигнали онова място пред последната бездна, откъдето движението на изгубения свят се ускорява. И все пак те изглеждат като джуджета. Като че ли пространството между нас е време: нещо необратимо. Сякаш времето не тече вече право напред по смаляваща се линия, сега то се движи успоредно помежду ни като въжена примка и разстоянието зависи от двойното пристягане на вървите, а не от луфта между тях. Мулетата са се запънали с наведени надолу предници и вирнати нагоре задници. Сега и те дишат на дълбоки стонове; озъртат се назад и очите им ни заливат с тъй диво, тъжно и дълбоко отчаяние, сякаш вече са зърнали в мътната вода контура на злина, за която не могат да разкажат, а ние не можем да видим.

В каруцата Каш се обръща назад. Поставя длани върху Ади и леко я залюлява. Приведено над нея, лицето му е спокойно, преценяващо, угрижено. Вдига сандъчето с инструментите си и го заклещва под седалището; заедно избутваме Ади напред и я закрепваме между инструментите и клемите на дюшемето. След това ме поглежда.

— Не! — отказвам. — Аз оставам. Няма да сме в повече, ако сме двама.

От сандъчето с инструментите той вади навито въже, омотава два пъти с него едната предна ритла и ми подава края, без да го връзва. Другия край подхвърля на Джуъл, който го увива около рога на седлото си.

Той трябва да накара коня си да нагази в течението. Животното тръгва, вдига високо колене, извива врат, рие въздуха с копита, мята се. Джуъл го е яхнал близо до главата, повдигнал е леко колене; мълниеносният му, напрегнат, хладнокръвен поглед отново пробягва по нас, после се насочва напред. Шепти успокояващо на коня и го натиква в реката. Конят се подхлъзва, пропада във водата до седлото, закрепя се отново на крака, бързеят залива бедрата на Джуъл.

— Внимавай — крещи Каш.

— На него съм — съобщава Джуъл. — Можете да тръгвате.

Каш придърпва юздите и предпазливо и вещо вкарва впряга в реката.

Усетих как течението ни подхваща и по това разбрах, че сме стъпили на брода, защото само по този хлъзгав допир можехме да установим, че изобщо се движим. Онова, което преди бе гладка повърхност, сега се бе превърнало в безбрежен прилив на талази, чиито гребени и падини се издигаха и пропадаха отвсякъде около нас, лашкаха ни и в несигурните мигове на опора под нас ни стряскаха с лекото си, бавно опипване. Каш погледна назад към мен и тогава разбрах, че сме загазили. Но не бях схванал предназначението на въжето, докато не видях дънера. Той изскочи от водата и за миг застина прав като Христос над издигащата се, прииждаща разсипия. Слизай веднага оттам и се пусни по течението да те отнесе до завоя, извика ми Каш, ще се справиш. Няма, казах му, така или иначе, все ще се измокря.

Дънерът ненадейно изскача между гребените на два талаза като изстрелян от дъното на реката. От единия му край се провесва дълга струя пяна, досущ брада на старец или на козел. Когато Каш се обръща към мен, зная, че го е следил през цялото време, наблюдавал е и него, наблюдавал е и Джуъл, който се намира на десетина крачки пред нас.

— Отпусни въжето — провиква се. А с другата ръка се пресяга надолу и издърпва от ритлата двете въжени навивки. — Давай напред, Джуъл — реве, — опитай се да ни издърпаш преди дънера.

Джуъл крещи на коня и пак изглежда, сякаш с коленете си повдига тялото му. Конят едва се подава над брода, но намира някаква опора, защото се изхвърля напред, половината му тяло лъсва мокро над водата и с няколко резки измятания се строполясва обратно. Животното се движи невероятно бързо и по това Джуъл най-сетне разбира, че въжето се е освободило, защото го виждам как, извърнал глава, стяга юздите и едва не срязва устата на коня, а между нас с дълго, тромаво потръпване дънерът изниква и се срутва върху мулетата. Те също го виждат и също светват черни за миг над водата. После едното, долното спрямо течението, изчезва и повлича със себе си горното; каруцата се извърта напряко и засяда на превала на брода точно когато дънерът я трясва и надига задницата й по посока на реката. Каш почти е съборен, поводите в едната му ръка се изплъзват и изчезват във водата, другата се протяга назад към Ади и натиска с все сила, за да я задържи прилепена към повдигнатия край на каруцата.