Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

То стиска ръката ми с толкова топла и доверчива длан, че за малко да кажа: Я погледни. Виждаш ли онуй муле там? То никога не е имало работа тука, затова никога не е идвало насам, какво да го правиш, муле. Защото мине не мине, и човек разбира, че децата имат повече акъл от него. Но не иска да го признае пред тях, преди да им поникнат бради. А след като брадите им поникнат, те пък стават много заети, понеже не знаят дали изобщо могат да се върнат на здравия си разум отпреди да порунтавеят, и чак тогава човек е склонен да си признае пред тия пораснали деца, измъчвани от същите работи, които не си струват мъченето, но морят и теб.

После, излезли вече на другия бряг, стояхме и гледахме как Каш обръща каруцата. Наблюдавахме ги как я връщат по същия път до мястото, където следата отвеждаше в ниската крайречна нива. След още малко каруцата изчезна от поглед.

— Хайде да слезем при брода да сме готови да помагаме — предложих.

— Дадох й дума — мънка Анс, — а за мен думата е свята. Знам, че не одобряваш, но тя ще те благославя на небето.

— Те трябва първо да заобиколят по сушата, преди да нагазят във водата — казах му. — Да вървим.

— Ама тъй ще се върнем — рече той. — А връщането не е на късмет.

Седеше там, сгърбен и смазан, взираше се в празния път оттатък пропадналия, разлюлян мост. Момичето също, стискаше кошницата с храната в една ръка и пакета в другата. Тя просто отива в града. Решена е. Готови са да се подложат на всяка опасност, на огън, земя и вода само за да излапат една кесия банани.

— Трябваше да отложите с един ден — казах им. — До утре заран ще спадне малко. Нощес може и да не завали. Накъде повече да се вдига!

— Обещал съм й — отвърна той. — Тя разчита на думата ми.

Пред нас се носи гъсто тъмно течение. Говори ни с неспирно бучене на хиляди гласове, жълтата повърхност е страховито издупчена от бързо чезнещи водовъртежи, които за миг пробягват по водата, беззвучни, летливи и дълбоко знаменателни, сякаш само на педя по-долу нещо грамадно и живо се разбужда за кратко от ленивата си зоркост, преди обратно да потъне в нея.

Течението клока и свисти около спиците и коленете на мулетата, жълто, покрито с плавей от дебел, сплъстен и шупнал слой отломки, сякаш се е изпотило и запенило също като пришпорен кон. Залива храсталаците с жално и замечтано шумтене; безветрените тръстики и филизите в него се огъват като в порив на вятъра, но се люлеят без отражения, сякаш провесени на невидими жици от клоните над тях. Всичко това — дървета, тръстики, лиани — стърчи над една безкрайна повърхност без корени, отделена от земята и призрачна над гледката на огромната и все пак пределна пустош, изпълнена със зова на отприщената тъмна вода.

Ние с Каш седим в каруцата; Джуъл е на коня си до дясното задно колело. Конят трепери, върти диво очи, бебешко сини на фона на издължената му розова муцуна, поема си въздух със стенещо хъркане. Джуъл язди, изправил гръб, самоуверен и безмълвен, и постоянно хвърля бързи погледи ту на едната, ту на другата страна, лицето му е спокойно, малко бледо и нащрек. Лицето на Каш също е строго и сдържано; споглеждаме се с него дълго и изпитателно с онзи взор, който безпрепятствено прониква зад очите до най-съкровените кътчета, където за миг са се притаили Каш и Дарл, уплашени и дръзки във всеобщия прастар ужас и прастари предчувствия, тръпни и затаени, без да се срамуват. Когато проговаряме, гласовете ни са тихи и безучастни.

— Мисля, че държим пътеката.

— Тъл е отсякъл двата големи дъба и ги е нарязал на трупи. Чувал съм да разказват как едно време, когато водата преливала, забивали покрай пътеката колове като знаци накъде върви тя.

— Май стана преди две години, когато се развъртя да сече наоколо. Едва ли е предполагал, че някой отново ще използва плитчината.

— Едва ли. Да, тогава трябва да е станало. Тогава той наряза тук купища дървен материал. Чувам, с него си бил изплатил ипотеката.

— Да-да. Така изглежда. Работата прилича на Върнън.

— Сто на сто. Кой секач в нашта околия печели толкова от стопанството си, че да поддържа дъскорезница! Камо ли магазин за дървен материал. Ама Върнън го може това.

— Ъхъ. Бива си го.

— Тъй е, много даже си го бива. Да, пътеката трябва да минава оттук. Той никога нямаше да се сдобие с толкова дървесина от това място, ако не беше разчистил стария път. Всякак вървим по него.

Оглежда се мълчаливо, преценява разположението на дърветата, привежда се към едната, към другата страна, обръща се назад към пътя без подножие, смътно очертан горе във въздуха от насечените и одялани колове, сякаш и залятата пътека се е освободила от земята, изплувала е нагоре и като призрачна диря е оставила мавзолей на още по-бездънна пустош от тази, над която седим сега на тиха приказка за някогашната защитеност и някогашните дреболии от живота. Джуъл поглежда към него, после към мен, след което лицето му се затваря в обичайното неизречено и вечно съмнение към околния свят, докато конят беззвучно и непрестанно трепери между коленете му.