Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Но той не се съгласи.

— Добре съм — рече и тръгна.

Само че не беше добре. За всички беше очевидно. Слабееше, видях го да заспива, както окопаваше земята; наблюдавах го как все по-бавно замята нагоре-надолу мотиката и смалява дъгата на замаха, докато накрая спря и в трепкащата мараня на слънцето безжизнен се отпусна върху нея.

Мама настояваше да повика доктор, но тате не искаше да се охарчва, без да е наложително, а и Джуъл наистина си изглеждаше наред, освен дето отслабна и заспиваше час по час. Хранеше се обилно, макар да заспиваше над чинията, преди залъкът хляб да достигне устата му и още докато челюстите му дъвчеха. Но се кълнеше, че нищо му няма.

Мама нареди на Дюи Дел да дои кравите вместо него, отплащаше й се някак, намери начин да накара Дюи Дел и Вардаман да изпълняват и другите домашни задачи, които Джуъл свършваше преди вечеря. Дори лично ошетваше някои от тях, когато тате не беше наоколо. Приготвяше му специални храни и ги криеше само за него. Тогава за първи път ми светна, че Ади Бъндрън май крие всичко, което върши, тя, която положи толкова усилия да ни научи, че където и да е по света, нищо, даже бедността, не е по-лошо и по-сериозно от измамата. Понякога, когато влизах в стаята да си легна, я заварвах да седи в тъмното до спящия Джуъл. И разбрах, че тя мрази себе си, задето ни мами, и мрази Джуъл, защото толкова го обича, че се налага да ни мами.

Една нощ на нея й призля, отидох в обора да запрегна мулетата, за да отида с каруцата до Тъл, но не можах да намеря фенера. Сетих се, че го бях мярнал вечерта закачен на гвоздея, но сега в полунощ го нямаше там. Затова запрегнах в тъмното, тръгнах и по съмнало доведох мисис Тъл. Фенерът се мъдреше на мястото си, висеше на гвоздея, където го помнех, а не бях го намерил. И после една сутрин преди изгрев-слънце, докато Дюи Дел доеше, Джуъл влезе в обора отзад през една дупка в стената с фенера в ръка.

Аз разказах на Каш и се спогледахме.

— Мърсува — рече Каш.

— Ъхъ — съгласих се. — Но защо му е фенерът? Че пък и всяка нощ! Нищо чудно, че слабее. Ще говориш ли с него?

— Няма да има полза — отговори Каш.

— И това, което прави сега, няма да му е от полза.

— Знам. Но трябва сам да стигне до извода. Ще му оставим време да разбере, че тая работа няма да му избяга и че утре ще има на разположение много повече, тогава ще миряса. Най-добре на никого да не казваме.

— Няма — съгласявам се. — Казах на Дюи Дел да си трае. И в никакъв случай на мама.

— В никакъв случай на мама.

После, ако питате мен, стана пълна комедия: той започна да се държи съвсем отнесено, все искаше да помага, а постоянно умираше за сън, изтъня като върлина и през цялото време си въобразяваше, че страшно хитро се прикрива. Аз пък си блъсках главата кое ще да е момичето. Прехвърлях през ум всички, които смятах за възможни, но не можех да кажа със сигурност за нито една.

— Не е момиче — подхвърли ми Каш. — Женена ще е, от тук наблизо. Девойките не са толкова безочливи, нито толкоз постоянни. И това не ми харесва.

— Защо? — попитах. — Няма ли женената да е по-безопасна за него от едно момиче? Поне ще е по-трезва.

Той ме погледна, очите му бягаха смутено, устата му запелтечи онова, което се опитваше да каже:

— Безопасните неща невинаги са нещото на тоя свят, което един мъж…

— Имаш предвид, че безопасното невинаги е най-хубавото, така ли?

— Ъхъ, най-хубавото — отново заусуква. — Най-хубавото за него не е най-доброто… Младо момче е. Гадно ти става да гледаш… как се въргаля в чуждо блато…

Това се опитваше да каже. Когато има нещо ново, силно и светло, то просто не може да не е поне малко по-хубаво от безопасното, безопасните неща хората ги правят толкова дълго време, че оглаждат всички свои ръбове и в постъпките им не остава нищо, което да те накара да възкликнеш: Това не го е правил никой и никога не може да бъде повторено.

Тъй че не го издадохме, дори след време, когато изневиделица взе да се появява при нас на полето и да се хваща за работа, без да се е прибирал вкъщи да замаже, че уж бил прекарал в кревата си цялата нощ. На закуска казваше на мама, че не е гладен или че бил лапнал някой залък, докато запрягал конете. Но ние с Каш знаехме, че в ония нощи той не се прибираше и че идваше на нивата направо от гората. Не го издадохме. После лятото почти свърши, а ние вярвахме, че щом нощите застудеят, ако не той, тя щеше да угасне.

Но дойде есента, нощите станаха по-дълги и единствената разлика беше, че тате винаги го намираше в леглото, когато влезеше да го буди и с кански сили до го вдига до полувидиотеното му състояние от началото на историята, стана даже по-лошо от периода, в който не се прибираше нощем.