Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Добре, добре, хайде — успокоявам я. — Разстроена си.

— Не ме докосвай! — крясва тя. — Да не си посмял!

Мъжът никога не е наясно с тях. Живях с една и съща петнайсет години и да ме вземат дяволите, ако я разбирам. Представял съм си как безброй неща може да се изпречат помежду ни, но да ме носят мътните, ако някога ми е минавало през ум, че това ще е четиридневен труп, на туй отгоре женски. Ами те сами си вгорчават живота, щото не приемат нещата каквито са, както прави мъжът.

Тъй че си легнах, заслушах се в прииждането на дъжда и ги мислех, бяха ми пред очите, наклякали там около каруцата, докато капките трополят по покрива над тях, мислех и за плачещата Рейчъл до мен, и даже след като по-късно тя заспа, продължаваше да ми се струва, че още чувам плача й, но най-вече усещах миризмата, макар да знаех, че няма как да стига до мен. Дори тогава не можех да преценя подушвам ли я, не я ли подушвам, или се получава така просто защото знаех, че е това, което е.

Така на другата сутрин дори не отидох при тях. Чух ги да запрягат и когато пресметнах, че трябва да са готови за тръгване, излязох през предната врата и поех по пътя към моста, докато не чух каруцата да излиза от двора ми и да обръща назад към Ню Хоуп. Когато се върнах вкъщи, Рейчъл ми се нахвърли, че не съм си бил на мястото и не съм ги склонил да влязат поне за закуска. То кога ли си наясно с тях! Тъкмо решиш, че казват едно и да не съм жив, ако тозчас не ти се наложи не само да си сменяш мнението, ами като нищо и да си изпатиш, че не си разбрал какво са искали да кажат.

Но още като че ли усещах миризмата. Затова реших, че не е, защото мирише, а защото знаех какво има там, тъй понякога човек се подлъгва. Като отидох в обора обаче, разбрах друго. Щом стъпих вътре, мярнах нещо. Когато се зададох, то сякаш взе да се надига и първо си помислих, че някой от тях е останал, чак после видях какво е. Беше лешояд. Озърна се, видя ме и се заклати нататък по пътеката с разкрачена стъпка, провлякъл крила, хвърляше погледи към мене през едното рамо, през другото, същи плешив дядка. Излезе навън и започна излитането. Дълго се носи ниско, преди да се издигне във въздуха, такъв един дебел и тежък, напоен с дъжд до мозъка на костите.

Ако наистина бяха решили да стигнат до Джеферсън, според мен трябваше да заобиколят през Маунт Върнън, както направи Маккалъм. Той ще се прибере у дома с коня си към вдругиден. Оттам има само осемнайсет мили до града. Но понеже и онзи мост може да е отнесен, току-виж, взел нещо от Божия разум и промисъл.

Пустият му Маккалъм. Дванайсет години, мине не мине, правим с него търговийки. Знаем се от момчета; знам му и името като мойто си. Ама дявол да ме вземе, не ми идва на езика.

Напред се появява пътният знак. Караули сега там на пътя, защото може да чака. Ще сочи Ню Хоуп. 3 мили. Ню Хоуп. 3 мили. Ню Хоуп. 3 мили. А оттам ще започне пътят, който ще извива навътре през дърветата, празен от чакане, ще указва Ню Хоуп три мили.

Научих, че майка ми е умряла. Ще ми се да бях имала време да я оставя да умре. Ще ми се да бях имала време да поискам да имам. Защото много скоро много скоро много скоро ще е в дивата обезчестена земя. И не защото не искам и не давам, просто е много скоро много скоро много скоро.

Ето, започва да говори. Ню Хоуп три мили. Ню Хоуп три мили.

Значи това се разбирало под утроба на времето: агонията и отчаянието от разчекването на костите, жилавия пояс, който обвива насилените вътрешности на събитията, докато приближаваме, Каш бавно извръща глава, бледото му, празно, тъжно, застинало и питащо лице следи червения пуст завой; Джуъл язди коня си край задното колело, вперил поглед право напред.

Земята изчезва от очите на Дарл; те се свиват на точици и плъзват с безпогрешна точност по мен. От ходилата ми, нагоре по тялото, по лицето, а после роклята ми я няма: седя гола на капрата над мудните мулета и морните им напъни. Ами ако му кажа да обърне. Той ще направи каквото му кажа. Ти не знаеш ли, че ще направи каквото му кажа? Веднъж, като се събудих, под мен препускаше черна празнота. Не виждах. Пред очите ми изникна Вардаман, стана, отиде до прозореца и заби ножа в рибата, кръвта шурна, засвистя като пара, но аз не виждах. Ще направи каквото му кажа. Винаги е така. Мога да го убедя за всичко. Знаеш, че мога. Например, ако сега му кажа Обръщай. Така стана, когато умрях онзи път. Да речем, че му кажа. Ще се приберем в Ню Хоуп. И няма да се налага да ходим в града. Станах, извадих ножа от кървящата и още свистяща риба и убих Дарл.