Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— По-добре останете тука тази нощ — предлагам, — а утре на ранина тръгнете обратно за Ню Хоуп.

Просто ми беше жал за мулетата, бяха станали кожа и кости. Обясних на Рейчъл, викам й „Боже, да не искаш да ги отпратя да блъскат осем мили в тъмното до къщи? Какво да правя, викам. Ще я оставят само за една нощ, в обора, на разсъмване непременно си тръгват. Затова им казах, „Пренощувайте тук и утре рано поемате към Ню Хоуп. Имам колкото щете инструменти, щом вечеряме, момчетата могат да го изкопаят, че да е готов, ако искат“ — чак тогава забелязах как ме гледа момичето. Ако очите й бяха пищови, сега нямаше да ти говоря. Да пукна, ама направо бълваха огън по мен. Пък когато отидох в обора при тях, тя говореше и изобщо не забеляза, че приближавам.

— Ти й обеща — рече. — Тя нямаше да си тръгне, преди да й обещаеш. Мислеше, че може да разчита на теб. Ако не изпълниш желанието й, ще те застигне проклятие.

— Никой да не е посмял да издума, че не смятам да удържа на думата си — вика Бъндрън. — Моето сърце е отворено за всеки човек.

— Не ме е грижа за сърцето ти — отряза го тя. Изшептя го като в скоропоговорка. — Ти й обеща. Длъжен си. Ти…

В този миг ме видя и млъкна, застина там. Ако бяха пищови, сега нямаше да ти говоря. А като отворих пред него дума за това, той рече:

— Обещах й. Беше си наумила.

— Тя, струва ми се, предпочита майка й да е погребана наблизо, за да може…

— Обещах на Ади — упорстваше той. — Тъй си го беше намислила.

Тогава им казах да вкарат каруцата в обора, защото отново отиваше на дъжд, а и вечерята беше почти готова. Само че те отказаха да влязат в къщата.

— Благодаря ти — казва Бъндрън. — Няма да те притесняваме. Носим едно-друго в кошницата. Ще ни стигне.

— Хубаво е — съгласявам се, — че си внимателен с жените в семейството си, но и аз съм такъв в мойто. Та когато някой се отбие у дома по време на вечеря и откаже да сподели трапезата ни, жена ми го приема като обида.

Така момичето отиде в кухнята да помага на Рейчъл. Тогава при мен дойде Джуъл.

— Разбира се — казвам. — Вземи от яслата колкото ти трябва. Когато храниш мулетата, дай и на него да се наяде.

— За него искам да платя — вика.

— Няма за какво. Не оставям човек в нужда от малко сено за коня си.

— Правилно е да ти платя — казва той; стори ми се, че чух „за добавката“.

— Каква добавка? — питам. — Няма ли да яде сено и царевица?

— За добавката към дажбата — отвръща. — На него му отпускам по-големи дажби, но не позволявам на никого да е длъжник.

— Момче, от мен не можеш да купуваш храна — казвам. — Ако ще, да омете цялата ясла, утре сутринта ще ти помогна да натовариш на каруцата всичкото сено от обора.

— Той никога и на никого не е бил длъжник — настоява. — Искам да ти платя.

А ако е каквото искам аз, изобщо нямаше да сте тук, беше ми на езика. Но изрекох само:

— Ами крайно време е да започне тогава. От мен няма да купиш храна.

Рейчъл първо сложи вечерята, а после двете с момичето отидоха да приготвят леглата. Но ни един от тях не пожела да влезе.

— Мъртва е от доста дълго време, трябва да сложите край на тая щуротия — казвам.

То и аз като всички хора уважавам покойните, но покойниците трябва да се уважават заради самите тях, затова най-добрият начин да уважиш една смъртница, положена в ковчег от четири дни, е да я заровиш в земята колкото можеш по-бързо. А те не искаха да го направят.

— Не е редно — инати се Бъндрън. — Разбира се, ако момчетата решат, да спят в леглата, но аз оставам до нея. Няма да я зарежа.

Тъй че когато отново отидох при тях, те всички бяха наклякали на земята около каруцата.

— Пусни поне детето да дойде при нас и да се наспи — казвам му. — Най-добре ела и ти — обръщам се към момичето. Нямах намерение да им се меся. И със сигурност никога не й бях пакостил.

— Той вече заспа — отвръща Бъндрън. Бяха го сложили да си легне в поилката на една от празните клетки.

— Ела тогава ти — викам й. — Но тя и този път дума не обели. Те просто клечаха там. Едва се виждаха. — А вие, младежи — каня ги, — утре ви чака тежък ден.

След малко Каш се обажда:

— Благодаря. Тук ни е добре.

— Не искаме да сме длъжници — добавя Бъндрън. — Благодаря най-любезно.

И ги оставих там да си клечат. Реших, че за четири дни вероятно й бяха свикнали. Но Рейчъл не беше.

— Безобразие — възмущава се тя. — Пълно безобразие!

— Какво да прави човекът — викам й. — Дал й е дума.

— Кой ти говори за него? — повишава глас Рейчъл. — Някой да го е грижа за него? — изплаква тя. — Аз просто пожелавам на него и на теб, и на всички мъже на света, дето ни мъчите живи и ни унижавате мъртви, дето ни тътрузите насам и натам по таз земя…