Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Хайде! — пришпорва ни със задавения си глас. — Хайде!

Сваляме го внимателно по стъпалата. Напредваме и го крепим да е в равновесие като безценно съкровище, лицата ни са извърнати навън и си поемаме въздух през зъби, за да държим ноздрите си запушени. Тръгваме по пътеката към склона.

— Почакайте — вика Каш. — Пак ви казвам, не сме го подхванали равно. Там по стръмното ще ни трябват още две ръце.

— Ами пусни се тогава — сопва се Джуъл.

Той не иска да спираме. Каш започва да изостава, постоянно се препъва, понеже се опитва да върви в крак с нас, задъхва се; после го задминаваме и Джуъл вече носи сам цялата тежест на предната част, а със стръмнината на пътеката ковчегът тръгва да се накланя, започва да ми бяга и се плъзга надолу във въздуха като шейна по невидим сняг, плавно опразвайки пространството, където формата му продължава да витае.

— Джуъл, почакай — викам.

Но той не чака. Вече почти тича, а Каш е изостанал назад. Сега ми се струва, че моят край, който нося сам, изобщо не тежи, станал е като сламка, носеща се в свирепия прибой на отчаянието, което дави Джуъл. Вече едва го докосвам, когато Джуъл се дръпва встрани и пуска разлюшкания ковчег да го преодолее, а после с едно движение едновременно го спира, хързулва го в каруцата и поглежда назад към мен с разкривено от гняв и огорчение лице.

— Проклет да си! Проклет да си!

Тръгваме към града. Дюи Дел казва, че няма да го продадат, защото е на Дядо Коледа и той го е прибрал при себе си до следващата Коледа. Тогава пак щели да го сложат на витрината, грейнало от чакане.

Тате и Каш слизат по надолнището, но Джуъл се е запътил към обора.

— Джуъл — вика го тате. Джуъл не спира. — Къде отиваш? — пита. — Но Джуъл не спира. — Остави коня тука — нарежда тате. Джуъл спира и вперва поглед в тате. Очите на Джуъл са като топчета. — Остави коня тука, чуваш ли! — повтаря тате. — Всички ще се качим в каруцата при майка ви, както поиска тя.

Но мойта майка е риба. Върнън я видя. Беше там.

— Майката на Джуъл е кон — обади се Дарл.

— Значи мойта може да е риба, нали, Дарл? — осмелих се аз.

Но Джуъл ми е брат.

— Излиза, че и мойта трябва да е кон — смънках.

— Откъде-накъде? — утешава ме Дарл. — Щом тате е твой баща, откъде-накъде майка ти да трябва да е кон, само защото майката на Джуъл е кон ли?

— Защо да трябва? Защо да трябва, Дарл?

И Дарл ми е брат.

— А твойта майка, Дарл, какво е тя тогава, кажи ми?

— Аз нямам майка — отвърна Дарл. — Защото ако имах, тя щеше да е беше. А ако е беше , значи не може да е. Нали така?

— Не може — съгласих се.

— Тогава и аз няма да съм — рече Дарл. — Нали?

— Няма.

Но аз съм . И Дарл е мой брат.

— Чакай, Дарл, ние сме — казах.

— Знам — отвърна Дарл. — Затова не съм е. Ама пък сме е прекалено много всичките да ни е ожребила една жена.

Каш носи сандъчето с инструментите си. Тате го гледа.

— На връщане ще се отбия при Тъл — рече Каш. — Ще му оправя покрива на обора.

— Нямаш капка уважение — вика тате. — Нарочно обиждаш и нея, и мен.

— Да не искаш той да се върне у дома, а после да ги тътри пеш до къщата на Тъл? — намесва се Дарл.

Тате поглежда Дарл, устата му дъвче. Сега тате се бръсне всеки ден, защото мойта майка е риба.

— Не е редно така — мърмори тате.

Дюи Дел държи в ръце пакета. Както и кошница с вечерята ни.

— Какво е туй? — пита я тате.

— Кифлите на мисис Тъл — отговаря Дюи Дел, докато се качва в каруцата. — Ще ги занеса в града вместо нея.

— Не е редно така — вика тате — Обидно е за покойната.

Там ще е. Там ще е, като наближи Коледа, казва тя, ще блести на релсите. Казва, че той няма да го продаде на никое от градските момчета.

Той продължава към обора, навлиза под навеса, гърбът му е прав като дърво.

Дюи Дел носи в едната си ръка кошницата, в другата — нещо четвъртито, увито във вестник. Лицето й е спокойно, но намусено, очите й — хем умислени, хем нащрек; в тях зървам удвоения гръб на Пийбоди, като две кръгли грахови зърна в два напръстника: възможно е в гърба на Пийбоди те да са два червея, от ония, дето тайно и непрестанно те гризат, а като излязат от другата страна, внезапно те изритват от съня ти или от събуждането ти с объркано, напрегнато и тревожно лице. Тя оставя кошницата в каруцата и се качва, кракът й се мярва дълъг под пристегнатата рокля: лостът, който движи света; един от пергелите, измерващи дължината и ширината на живота. Сяда до Вардаман и слага пакета в скута си.