Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

По пътя за вкъщи Кора още припява.

— Аз вървя към моя Бог и моята награда — пее тя, настанена на седалката, загърнала раменете си с шала и разтворила чадър над главата си, макар да не вали.

— Тя си получи нейната — казвам. — Където и да е стигнала, вече си е получила наградата да се отърве от Анс Бъндрън.

Тя лежа три дена в оня сандък да чака Дарл и Джуъл да се доберат до вкъщи, да вземат ново колело и да се върнат при канавката, където каруцата им бе заседнала. Вземи моята каруца, Анс, казах му.

Ще чакаме нашата кола, отвърна той. Така ще иска тя. Винаги е била необикновена жена.

На третия ден те пристигнаха, натовариха я на каруцата и потеглиха, но вече беше много късно. Ще трябва много да заобикаляте, чак през Самсоновия мост. Ще ви отиде цял ден да стигнете дотам. После ще ви останат още четиридесет мили до Джеферсън. Вземи моята каруца, Анс.

Ще чакаме нашата. Така иска тя.

Видяхме го да седи на ръба на барата на около миля от дома му. Никога не бях чувал в нея да е имало риба. Обърна се и ни изгледа с кръглите си спокойни очи, лицето му мръсно, въдицата преметната през коленете. Кора още пееше.

— Не е ден за риболов — казах му. — Ела с нас у дома и утре сутрин, щом станем, ще слезем на реката да наловим риба.

— Тук има една — отвърна той. — Дюи Дел я е видяла.

— Ела с нас. Най-доброто място е на реката.

— Тука е — рече той. — Дюи Дел я е видяла.

— Вървя към моя Бог и моята награда — пееше Кора.

— Джуъл, конят ти не е мъртъв — казвам му. Той се е вдървил на седалката с изопнат гръб и леко наклонен напред. Просмуканата от дъжда периферия на шапката му се е откъснала от основата си на две места и виси пред дървеното му лице, тъй че, както е навел глава, той гледа през процепите като през забрало на шлем, откъдето дълго се взира над падината към склона с подпрения на него обор и мислено вае формите на невидимия кон. — Виждаш ли ги? — питам го. Високо над къщата те се реят на смаляващи се кръгове в разлудуваното натежало небе. Оттук изглеждат не по-големи от петънца, неумолими, търпеливи, зловещи. — Ама твоят кон не е мъртъв!

— Проклет да си! — казва той. — Проклет да си!

Аз не мога да обичам майка си, защото нямам майка. Майката на Джуъл е кон.

Без да правят движения, лешоядите описват кръгове във висините, а облаците създават илюзия, че се носят назад.

Без да прави движения, с вдървен гръб и вдървено лице, той си представя коня, устремен като ястреб с извити криле в мига, преди да излети. Те ни чакат, готови да потеглим, чакат него. Той влиза в клетката при коня и извардва животното, докато изрита по него чифтето си, после се шмугва, скача върху поилката, помайва се колкото да надникне над преградите на другите клетки към празната пътека, и се покатерва на сеновала.

— Проклет да е! Проклет да е!

Не го държат равен. Ако искате да го качите и превозите, не може да го накланяте, трябва…

— Вдигай, дявол да те вземе. Вдигай.

— Казвам ви, нито ще го натоварите, нито ще го превозите читав, ако…

— Вдигай! Вдигай, тъпако, в ада да гориш дано, вдигай!

Не го държат равен. Ако искат да го сложат и превозят, без да го обърнат, трябва

Той се навежда между нас над ковчега, две от осемте ръце. В лицето му на вълни приижда кръв. Между вълните плътта му е зеленикава, малко като гладка, гъста, резедава каша в устата на преживяща крава; лицето му се дави от ярост, горната му устна оголва зъбите.

— Вдигай! — крещи. — Вдигай, тъпако!

Той подема тъй внезапно нагоре едната страна, че всички се юрваме да удържим другата в равновесие, преди той да го прекатури. За кратък миг ковчегът се съпротивлява, сякаш има своя воля, сякаш сухото й като пръчка тяло вътре, макар мъртво, бясно се е вкопчило в някакъв особен вид свенливост, защото не е успяла да попречи на тялото си да оцапа роклята и се опитва да прикрие оцапаното. После ковчегът ненадейно се освобождава и се вирва, като че ли изпосталялото й тяло е вляло на дъските сила за отскок или предугаждайки как всеки момент роклята й ще се съдере от нея, неочаквано е хукнала подире й под напора на бурен обрат, който се надсмива над собственото желание и потребност. Лицето на Джуъл съвсем позеленява и през дишането чувам зъбите му.

Носим го през преддверието с тежки, тромави стъпки и влачене на крака по пода, излизаме през външната врата.

— Дръжте здраво за малко — казва тате и пуска. Обръща се да затвори и заключи вратата, но Джуъл не иска да чака.