Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Сурова е тази земя към човека, сурова. Осем мили човешка пот е изцедена от тялото му в земята Господна там, където Бог му е наредил да я напои. Никъде на тоя грешен свят честитият и работлив човек не може да си докара полза. Тя отива само при ония с дюкяните в градовете, дето не се потят, а живеят от труда на потните. Но не и при оня, който не подвива крак, не при селския човек. Понякога се чудя защо не спрем да я караме тъй. Ами защото нас ни чака награда там горе, където те не могат да си донесат автомобилите и другите разни. Там всички ще са равни и Той ще вземе от имащите, за да даде на нямащите.

Но дълго ще чакаме, изглежда ми. Лошо е, ако човек трябва да спечели наградата си за направените добрини, като оскърбява себе си и своята покойница. Возихме през цялата останала част от деня и по здрач стигнахме у Самсон, където се оказа, че водата е отнесла и тамошния мост. Те не помнеха реката да се е вдигала толкова високо, а дъждът още не се беше извалял. Старците там не били виждали и чували от време оно да се е случвало подобно нещо. Аз съм Божи избраник, щото Той наказва онзи, когото обича. Да ме вземат дяволите, ама си избира доста странни начини да ни го покаже, изглежда ми.

Но сега вече ще мога да си направя зъбите! Това ще е мойта утеха. Така ще е.

Беше пред залез-слънце. Седяхме на трема, когато по пътя се зададе каруцата с тях петимата в нея и един на кон отзад. Някой вдигна ръка, но отминаха дюкяна, без да спрат.

— Кой е тоя? — пита Маккалъм. — Не се сещам как му беше малкото име, близнака на Рейф, абе знаете го.

— Това е Бъндрън, живее от другата страна на Ню Хоуп — обяснява Куик. — Я, Джуъл язди един от конете на Сноупс.

— Не знаех, че изобщо е останал някой от ония коне — казва Маккалъм. — Мислех, че вие там най-накрая сте намерили как да се отървете от тях.

— Опитай се да хванеш тоя — подхвърля Куик.

Каруцата продължи по пътя си.

— Бас ловя, че старият Лон никога не му го е давал — включвам се аз.

— Не е — отвръща Куик. — Той го купи от баща ми. — Каруцата караше нататък. — Май не са чули за моста — добавя.

— Между другото, те какво правят тука? — пита Маккалъм.

— Може би ще разпускат, след като той погреба жена си — отвръща Куик. — Сигурно отиват в града, нали и мостът до Тъл е залят. Чудя се дали са чули за тоя мост.

— В такъв случай ще трябва да прехвърчат — казвам. — Според мен оттук до устието на Ишатава не е останал ни един читав мост.

В каруцата им имаше още нещо. Но Куик ходи на оплакването преди три дни и, естествено, на нас през ум не ни мина друго, освен че са тръгнали много късно от къщи и не са чули за моста.

— Извикай им — казва Маккалъм.

По дяволите, името му се мотае на върха на езика ми. Все едно, Куик им извика и те спряха, а той отиде при каруцата да им обясни.

Върна се с тях.

— Отиват в Джеферсън — съобщава. — Мостът при Тъл също е заминал.

Сякаш ние не знаехме. Но лицето му изглеждаше особено, еле пък около ноздрите, а ония намърдани вътре, Бъндрън, момичето и момчето на предната седалка, зад тях на задната дъска между ритлите Каш и другият, дето не излиза от устата на хората, и накрая оня на петнистия кон. Според мен вече й бяха свикнали, защото когато казах на Каш, че се налага да се върнат обратно през Ню Хоуп и какво е най-добре да сторят, той отсече:

— Смятам, че ще минем отсреща.

Аз не се бъркам в чуждите неща. Всеки да си гледа работата, както най му отговаря, казвам. Но след като разказах на Рейчъл как не са повикали един прост селски знахар да я премаже със смола, а пък е юли и тъй нататък, се върнах при обора и се опитах да поговоря за всичко това с Бъндрън.

— Обещах й — вика той. — Тя така си беше наумила.

Забелязал съм, че мързеливият, онзи, който мрази да действа, задвижи ли се веднъж, предпочита да продължи да се движи, също както се инати да не помръдва от мястото си, ако е в покой, божем ненавижда не толкова самото действие, колкото започването и спирането му. И като че ли при всяка изникнала пречка, която затруднява я движението, я стоенето, започва да ти се емчи. Седеше си оня там на каруцата, сгърбен един такъв и мигащ, слушаше наште разкази за това колко високо се е покачила водата и колко бързо е заляла моста, и да ме вземат дяволите, ама май нещо се наду, все едно лично беше вдигнал нивото на реката.

— Казваш, че никога не си я виждал да стига толкова високо? — попита. — Каквото Бог дал. Изглежда, и до утре заран няма много да спадне — добавя.