Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

В този момент той изчезва в обора. Без да погледне назад.

— Не е редно така — казва тате. — Дължи й поне малко уважение.

— Тръгваме — отсича Каш. — Щом иска, да остане. Тук ще му е много добре. Може би ще отиде при Тъл.

— Ще ни настигне — успокоявам ги. — Ще мине напряко и ще ни пресрещне при отбивката за Тъл.

— Като нищо щеше да яхне коня — ядосва се тате, — ако не го бях спрял. До гуша ми е дошло от петнистата му гадина, по-бясна е и от дива котка. Нарочно ни обижда, и нея, и мен.

Каруцата потегля; мулетата разщъкват уши. Зад нас, високо над къщата, те кръжат неподвижни по висока спирала, смаляват се и изчезват.

Казах му от уважение към мъртвата му майка да не тръгва с оня кон, никак няма да е редно да се пъчи край нас на неговото чалнато циркаджийско добиче, след като тя иска всички ние, дето сме излезли от собствената нейна плът и кръв, да сме в каруцата до нея, но едва задминахме просеката за Тъл и Дарл взе да се смее. Седи там отзад до Каш на страничната пейка с мъртвата му майка в ковчега пред краката им и се киска. Не знам колко пъти съм му обяснявал — ей затова е в устата на хората, щото все ги върши едни такива. Казвал съм му, за мен е много важно какво говорят другите за мойта плът и кръв, макар за тебе нищо да не значи, и макар аз да съм отгледал тая ваша пасмина момчешка, ама като се държиш така, хората имат право да говорят какво ли не за тебе и то се стоварва върху майка ти, викам му, не върху мене: аз съм мъж, мога да изтрая подобни дивотии; но ти трябва да внимаваш за женските си близки, за майка ти, за сестра ти, и тъй, обърнах се аз да го погледна, а той седи там и се хили.

— Аз не очаквам уважение от тебе — викам му. — Но родната ти майка още не е изстинала в ковчега.

— Ей го — вика Каш и кима към отбивката.

Конят е доста далече, но напредва с добра стъпка и не е нужно да ми обясняват кой се е задал. Просто погледнах назад към Дарл, той седи там, ухилен.

— Направих всичко по силите си — казвам. — Постарах се да изпълня всичко, както го поиска тя. Бог ще ми прости и ще извини държането на ония, които сам ми е пратил.

Дарл седи на пейката над нея, точно където лежи тя, ухилен.

Той приближава бързо по отбивката, но ние сме я задминали с триста ярда, когато Джуъл излиза на пътя и под чаткането на копитата калта се разхвърча на всички страни. Пъргав и изпънат на седлото, той леко забавя и конят започва да ситни през калта.

Тъл е в двора си. Гледа ни, вдига ръка. Ние продължаваме. Каруцата скрибуца, калта шущи в колелетата. Върнън продължава да стои там. Следи с поглед Джуъл на коня, който в тръс, с високо присвиване в коленете, преодолява тристата ярда зад нас. Ние караме нататък, движим се тъй заспало, в такава просъница, че не разбираме напредваме ли или не, сякаш намалява не пространството, а времето между нас и онова.

Пътят завива под прав ъгъл, коловозите от миналата неделя вече са заздравели: между боровете криволичи гладка бразда от червена сгур; избледнял надпис върху бяла табела гласи: Църква Нова надежда. 3 мили. Пътят върви право нагоре като неподвижна ръка, издигната над пуста океанска шир, червената бразда оттатък напомня спица, на която Ади Бънрдън се явява шината. Пътят се търкаля празен и непокътнат, бялата табела обръща увехналото си спокойно указание на другата страна. Каш гледа безмълвно отбивката към църквата и върти глава като бухал, докато я отминаваме, лицето му е спокойно. Тате, изгърбен, гледа право напред. И Дюи Дел се е втренчила в пътя, но после се обръща към мен, очите й са зорки, отхвърлят всякакво признание, нищо общо с въпроса, който от известно време таи в погледа си Каш. Табелата се изнизва; недокоснатият път се отмотава. А Дюи Дел обръща глава. Каруцата скрибуца напред.

Каш плюе върху колелото.

— До ден-два ще замирише — казва.

— Обясни го на Джуъл — викам.

Сега той стои закован на място, спрял е коня на кръстопътя и ни наблюдава, изпънат и спокоен като табелата с избледнелите надписи насреща му.

— Не е закрепен равно за дълъг път — предупреждава Каш.

— Обясни му и това — отвръщам.

Каруцата скрибуца нататък.

След една миля той ни задминава, конят извива врат като дъга, понеже юздите го заставят да прехвърли от галоп на тръс. Язди на седлото леко и самоуверено, с изправен гръб и дървена физиономия, килнал под нахакан ъгъл скъсаната шапка. Задминава ни бързо, без да ни удостои с поглед, конят препуска, а копитата му съскат в калта. Стиска кал, изхвърлена от копито, пльоква върху ковчега. Каш се навежда, взема от сандъчето си някакъв инструмент и внимателно я отстранява. Когато пътят пресича Уайтлийф, където върбите ниско са провесили клони, той отчупва една вейка и доизбърсва калта с мокрите листа.