Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Ех, Били, ако бях тичал по моста всеки път, когато жена ти пръкваше, той отдавна щеше да е сдал — отвръща му Пийбоди.

Ние се изсмиваме внезапно и гръмко, после пак внезапно млъкваме. Избягваме погледите си.

— Колко хора са минали по него, дето никога вече няма да пресекат мост — казва Хюстън.

— Самата истина — включва се Литълджон. — Така е.

— И още една няма да мине повече по него — отбелязва Армстид, — никога. Ще им отидат два-три дена да я откарат с каруцата до града. И цяла седмица, за да я пренесат до Джеферсън и да се върнат.

— Какво толкоз го е засърбяло Анс да я кара в Джеферсън? — пита Хюстън.

— Обещал й е — отговарям. — Тя поиска. Понеже е оттам. Беше си го наумила.

— Затова и Анс си го е набил в главата — решава Куик.

— Ами да — подхваща чичо Били. — Какво можеш да очакваш от мъж, който цял живот оставя всичко да му се изплъзва от ръцете, а накрая зацикля на нещо, с което докрай изтормозва всички наоколо.

— Сега вече само Бог може да я прехвърли през реката — обажда се Пийбоди. — Анс не е в състояние да го направи.

— И Той сигурно ще го стори — казва Куик. — Отдавна е поел върху себе си грижите на Анс.

— Самата истина — съгласява се Литълджон.

— От твърде отдавна, за да го зареже сега — отбелязва Армстид.

— Според мен и Той е като нас тука — обобщава чичо Били. — Прави го от толкоз дълго време, няма да спре сега я!

Излиза Каш. Облякъл е чиста риза; мократа му коса, вчесана гладко надолу върху челото, е тъй равна и черна, че стои на главата му като нарисувана. Кляка схванато сред нас, а ние го наблюдаваме.

— Ти усещаш какво ще е времето, нали? — пита Армстид.

Каш не отговаря.

— Чупената кост винаги усеща — обажда се Литълджон. — Който се е чупил, знае кога ще се разваля времето.

— Каш извади късмет, като се отърва с един счупен крак — добавя Армстид. — Можеше да пострада тъй, че да остане завинаги на легло. От колко високо падна бе, Каш?

— От двайсет и осем фута и четири и половина инча, горе-долу — отговаря Каш.

Премествам се до него.

— Човек лесно се подхлъзва на мокра дъска — вметва Куик.

— Лошо премеждие — казвам, — но нищо не си можел да сториш.

— Тъпи жени! — кипва той. — Аз го сковах точно по нейното тяло. По нейните мерки и за нейното тегло.

Ако трябва да има мокри дъски, за да падат хората, голямо падане се е задало, преди да мине пороят.

— Нищо не си можел да сториш — повтарям.

Все тая ми е дали хората падат. Аз треперя за памука и царевицата.

И на Пийбоди му е все тая дали хората падат. Така ли е, докторе?

Самата истина. Ще изравни всичко със земята. Изглежда, на памука вечно нещо му се случва.

Ами случва му се. Затова струва нещо. Ако нищо не му се случваше и всеки събираше богата реколта, смятате ли, че щеше да си струва отглеждането?

Е, да ме вземат мътните, ако преглътна да гледам труда ми изравнен със земята, моя труд, над който съм пролял толкоз пот.

Самата истина. Никой няма да преглътне да гледа труда си пометен, ако можеше сам да пуска и спира дъжда.

Кой човек го може? Какъв цвят са очите му?

Явно. Бог го е създал да расте от земята. И Негова е волята да го унищожи, ако реши, че така е угодно.

— Нищо не си можел да сториш — казвам.

— Какви тъпи жени! — негодува той.

В къщата жените запяват. Още с първия куплет чуваме как гласовете им избуяват и набират увереност, ние ставаме, запътваме се към вратата, сваляме шапки и изплюваме сдъвкания тютюн. Не влизаме вътре. Спираме скупчени на стъпалата, стискаме шапки в ръцете си, отпуснати отпред или зад гърба, стоим с един крак изнесен напред и навели глави, мятаме по едно око ту встрани, ту към шапките в ръцете си, ту към земята, а мине не мине, и към небето или към сериозното смирено лице на някой от нас.

Пението свършва; тоновете замират в благозвучни трептения. Започва Уитфийлд. Гласът му е по-голям от него. Сякаш не са едно цяло. Като че ли той е едно, а гласът му друго, преплували са един до друг речния брод на два коня и са влезли в къщата, единият целият в кал, другият, победоносен и тъжен, дори не се е намокрил. Някой в къщата се разхлипва. Прозвучава, все едно очите и гласът й са се обърнали навътре и се вслушват в себе си; ние се раздвижваме, преместваме тежест на другия крак, кръстосваме погледи, но се правим, че те не са се докоснали.

Най-после Уитфийлд свършва. Жените запяват отново. В тежкия въздух ти се струва, че самото пространство поражда техните гласове, а те се понасят нататък в съзвучна мелодия, тъжни и тешащи. И когато замлъкнат, сякаш не са отлетели. Просто са се разтворили във въздуха и е достатъчно едно леко движение, за да ги възкресим отново около нас, тъжни и тешащи. После спират и те, а ние слагаме непохватно шапките си като хора, които никога не са носили шапки.