Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Тоя мост няма да издържи такава голяма вода — обадих се. — Някой каза ли на Анс какво става?

— Аз му казах — отговори Куик. — Той рече, според него момчетата трябва да са чули, да са разтоварили стоката и вече да са тръгнали обратно. Каза още, че ще успеят да минат реката с каруцата.

— По-добре да я погребе в Ню Хоуп — коментира Армстид. — Тоя мост е стар. Аз не бих си играл с него.

— Навил си е на пръста да я закара в Джеферсън — рече Куик.

— В такъв случай тутакси да тръгва — заключава Армстид.

Анс ни посреща на вратата. Обръснал се е, но нескопосано. Има дълъг срез на брадичката, сложил е празничния си панталон и бяла риза, закопчана догоре. Тя е плътно пригладена по гърбицата му и като всяка бяла риза го прави да изглежда още по-прегърбен, лицето му също е различно. Сега той гледа хората в очите с достойнство, с трагично и смирено изражение, ръкува се с нас, докато изкачваме стъпалата на трема и изтриваме обувките си, леко сковани в нашите неделни дрехи, в нашите шумолящи от колосването неделни дрехи, при посрещането избягваме погледа му.

— Бог дал, Бог взел — казваме.

— Бог дал, Бог взел.

Малкото момче не е там. Пийбоди ни разказа как влетяло в кухнята, как врещяло, блъскало и дращило Кора, когато я заварило да готви рибата, и как Дюи Дел го отвела долу в обора.

— Конете ми добре ли са? — пита Пийбоди.

— Добре са — отвръщам. — Нахраних ги тази сутрин. Двуколката ти също изглежда наред. Няма щети по нея.

— И никой не е виновен! — възмущава се. — Давам един никел да разбера къде е било момченцето му недно, когато конете са се откачили от впряга.

— Ако има нещо счупено, ще го потегна — казвам.

Жените влизат в къщата. Чуваме ги, говорят, веят си. Ветрилата фъскат фшш, фшш, фшш, устите им мелят, мелят, сякаш пчели бръмчат в кофа. Мъжете остават на трема, разменят по някоя дума, без да се поглеждат в очите.

— Здрасти, Върнън — казват. — Здрасти, Тъл.

— Май още ще вали.

— Така изглежда.

— Да, сър. Задава се още дъжд.

— Бързо ще дойде.

— Но бавно ще си отиде. Няма да ни се размине.

Отивам зад къщата. Каш запълва дупките, които то е пробило в капака. Дялка втулки за тях една по една, а дървото е влажно и трудно се обработва. Можеше да ги изреже от някоя консервна кутия и да покрие дупките, никой нямаше да забележи. Пък и да забележеше, все тая. Гледам го, пропилял е цял час да изглади една втулка, като че ли е полирал стъкло, а можеше да се наведе и да събере няколко цепленки, да ги набие в дупките и да оправи работата.

Когато свършваме, аз се връщам отпред. Мъжете леко са се отдръпнали от къщата, настанили са се по дъските и на дърводелските магарета, на които снощи го довършвахме, едни седят, други са клекнали. Уитфийлд още не е дошъл.

Вдигат към мен въпросителни погледи.

— Почти свършва — казвам. — Готов е да го зачука.

Докато те се изправят, Анс се появява на вратата, поглежда ни и ние се връщаме на трема. Отново изтриваме обувките си, внимателно, изчакваме се един друг да минем и леко се суетим около прага. Анс е застанал отвътре на вратата, пристоен, овладян. С махване на ръка ни кани да влезем и ни въвежда в стаята.

Бяха я положили в него на обратно. Каш го беше направил във формата на стенен часовник, всички сглобки и жлебове идеално срещнати и рендосани, притегнати като барабан и спретнати като шивашки комплект, а те да вземат да я сложат с главата на мястото краката, да не й се смачкала роклята. Беше с венчалната си рокля, силно набрана в талията, затуй я нагласили наопаки, да разстелят полите й, че й бяха направили и воал от мрежа срещу комари да не се виждат дупките от бургията на лицето й.

Тъкмо излизаме и Уитфийлд пристига. Влиза мокър и кален до пояса.

— Бог да прати утеха на този дом — казва. — Закъснях, защото моста го няма. Слязох до стария брод и преплувах с коня, Бог ме закриляше. Нека милостта му споходи и този дом.

Ние се връщаме при дърводелските магарета и дъските и едни сядаме, други клякат.

— Знаех си, че водата ще го залее — казва Армстид.

— Тоя мост е изтраял доста дълго време — обажда се Куик.

— Имаш предвид, Господ го е пазил — намесва се чичо Били. — Не ми е известно за последните двайсет и пет години някой да го е потягал даже с едно чукче.

— Той откога е, чичо Били? — пита Куик.

— Построен е… я да видя… през хиляда осемстотин осемдесет и осма — отговаря чичо Били. — Запомнил съм, щото първият човек, който мина по него, беше Пийбоди, на идване към нас, когато се раждаше Джоди.