Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Връщам се с впрегнатата двуколка пред къщата, а те бяха в кухнята. Тя беше облякла дрехите си върху нощницата, беше увила главата си с шал и беше загънала в мушама чадъра и Библията, а то седеше на една обърната кофа върху цинковия лист пред печката, където тя го бе настанила, и от него се сцеждаше вода.

— Нищо не мога да изкопча от него освен за някаква риба — съобщава ми тя. — Това е тяхното наказание. Виждам Божия пръст да сочи към това момче, като наказание и предупреждение за Анс Бъндрън.

— Дъждът заваля чак след като потеглих за тука — казва. — Бях тръгнал. Минал бях част от пътя. А тя лежеше там в прахта. Ти я видя. Каш се гласи да я закове, ама ти я видя.

Когато пристигнахме там, валеше като из ведро, бяхме го сложили на капрата между нас, увит в шала на Кора. Повече дума не издума, просто седеше, а Кора крепеше чадъра над него. От време на време Кора прекъсваше припяването, само колкото да каже „Това е наказанието на Анс Бъндрън. Дано му покаже, че върви по пътя на греха“. После продължаваше с химните, а той седеше между нас, леко наклонен напред, сякаш конете не напредваха с бързината, с която му се искаше.

— Лежеше ей там — обажда се той, — а дъждът заваля чак след като се вдигнах и тръгнах. Тъй че мога да отида и да отворя прозорците, понеже Каш още не я е заковал.

Отдавна бе минало полунощ, когато забихме последния гвоздей и почти разсъмваше, когато се прибрах у дома, разпрегнах конете и пак се пъхнах в леглото да поспя до нощната шапчица на Кора върху възглавницата до мен. И да ме вземат дяволите, ако в ушите ми още не кънтяха химните на Кора и ако още не усещах как тялото на момчето между нас се накланя напред, като да изпревари конете, и ако още не виждах Каш да размахва триона насам и натам, а Анс да стои изтъпанен като бостанско плашило, същи вол, нагазил до коленете в някакъв гьол, който някой минал и обърнал нагоре, а волът още не е разбрал, че гьола го няма.

Заковахме последния гвоздей преди зори и го внесохме в къщата, където тя лежеше на кревата, прозорецът беше отворен и дъждът отново биеше по нея. Направил го бе два пъти, а беше толкоз жив заспал, че както каза Кора, лицето му приличаше на някоя от местните коледни маски, дето прележават цяла година забутани по шкафовете и изведнъж изникват, но накрая я положиха в него и го заковаха, та той вече нямаше защо да й отваря прозореца. А на сутринта го намерили да спи по риза на пода, досущ като повалено биче, целият капак на ковчега бил надупчен, а новата бургия на Каш стърчала строшена в последната дупка. Когато свалили капака, открили, че на две места бургията е пробила лицето й.

Ако е наказание, не е справедливо. Защото Господ има да върши повече от това. Длъжен е да върши повече. Защото единственото бреме, което Анс Бъндрън някога е носил, е самият той. Но когато хората го одумват, аз пък си мисля, че това не го прави по-малко мъж, иначе нямаше сам себе си да изтърпи толкова дълго.

Не е справедливо. Да пукна, ако е. Не го правят справедливо и думите Му Оставете децата да дохождат при Мене. Кора рече, „Родих ти каквото ми прати Господ Бог. Посрещнах го без страх и трепет, защото вярата ми в Бога е здрава, крепеше ме и ми даваше сили. Ако нямаш син, това е, защото в мъдростта Си Бог е решил друго. А моят живот и сега, и винаги е бил отворена книга за всяко Негово чадо, мъж или жена, понеже се уповавам на моя Бог и на моето въздаяние“.

Мисля, че е права. И мисля, че ако някъде на света има мъж или жена, в чиито ръце Той може да повери Своята работа и да се оттегли със спокойна душа, то това ще е Кора. Освен това си мисля, че тя ще внесе и някои промени, независимо от това как Той управлява нещата. И си мисля също, че ще е за доброто на човека. Най-малко ще трябва да ги харесаме. Най-малко ще трябва да продължим да си даваме вид, че ги харесваме.

Фенерът стои на един пън. Ръждясал, омазнен, със спукано стъкло и зацапан с издължена нагоре ивица сажди, той процежда мъждива, душна светлина над дърводелските магарета, дъските и земята наоколо. На фона на тъмната пръст треските стоят като безразборно нахвърляни мазки с мека бледа боя върху черно платно. А дъските приличат на дълги гладки дрипи, съдрани от монотонната тъмнина и обърнати с опакото навън.

Каш се труди около магаретата, пристъпва напред-назад, вдига и намества дъските с дълго тряскане, което отеква в мъртвия въздух, сякаш грабва и запраща дъските към дъното на невидим кладенец, където звуците замират, без да се разпилеят, ала най-малкото движение може да ги изхвърли от околния въздух в някое безкрайно ехо. Отново започва да реже с триона, лакътят му бавно присветва, по зъбците на триона бяга тънка огнена нишка, губи се и възкръсва в началото и края на всеки замах като неразделно удължение, тъй че трионът изглежда два метра дълъг и като че ли влиза-излиза през татковия жалък и безсмислен силует.