Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Къде е Вардаман? — пита Каш. На тази светлина ръцете му, целите в стърготини, изглеждат, като че ли са от пясък.

— Не знам. Не съм го виждала.

— Впрягът на Пийбоди избяга. Виж как да намериш Вардаман. На него конят ще му се остави да го хване.

— Добре. Кажи им да идват за вечеря.

Не виждам обора. Казах вече, не знам как да се тревожа. Не знам как да плача. Опитах, но не мога. След малко се чува равномерният звук на триона, влачи се черен по земята през прахта и мрака. После виждам и него как се клати насам-натам над дъската.

— Идвай да вечеряме — викам му. — Кажи и на него.

Можеше да направи толкова много за мен. А даже не знае. Той си е неговите черва, аз съм си мойте черва. Но аз съм и червата на Лейф. Това е. Не разбирам защо той не остана в града. Ние сме селски хора, не струваме колкото градските. Не разбирам защо не остана. Сега виждам покрива на обора. Кравата стои в началото на пътеката, мучи. Когато се обръщам, Каш го няма.

Внасям мътеницата. Тате, Каш и той седят на масата.

— Сестро, къде е голямата риба, дето я хвана братлето? — пита той.

Оставям мътеницата на масата.

— Нямах време да я сготвя.

— Една гола ряпа е крайно тънка вечеря за голям човек като мен — казва.

Каш яде. Шапката е оставила отпечатък на главата му, който очертава потна линия в косата. Цялата му риза е в петна от пот. Не си е измил ръцете.

— Трябваше да намериш време — казва тате. — Къде е Вардаман?

Тръгвам към вратата.

— Не мога да го намеря.

— Хайде, сестро — казва той, — не се коси за рибата. Не вярвам да се развали. Ела, седни.

— Не се кося — викам. — Отивам да издоя кравата, преди да завали.

Тате си сипва и подава купата нататък. Но не започва да яде. Стиснал е чинията си с две ръце, привел е глава, в светлината на лампата рошавата му коса стърчи на всички страни. Съвсем прилича на цапардосан с чука вол, преди да го заколят, вече не-жив, но още неразбрал, че е умрял.

Ама Каш нагъва, и оня също.

— По-добре хапни нещо — казва той. Гледа тате в очите. — Виж ни нас с Каш. Ще имаш нужда.

— Ъхъ — измънква тате. Подплашва се като коленичил в локва вол, когато го напъдят. — Тя няма да ми се разсърди за това.

След като изчезвам за погледите от къщата, забързвам. В подножието на баира кравата мучи. Бута в мен муцуната си, души ме, издишва мощна струя сладък горещ дъх през роклята ми право по възврялата ми голота, пъхти.

— Ще почакаш малко. После ще те оправям тебе. — Влиза по петите ми в обора, където оставям кофата на земята. Тя пръхти в кофата и пъшка. — Нали ти казах. Почакай малко. Имам си по-важна работа от това да се занимавам с теб.

Оборът е тъмен. Докато минавам, той фрасва едно копито. Продължавам. Строшената дъска е като призрачно изскочила талпа. После виждам склона и отново усещам по лицето ми полъха на въздуха, бавен, с леко изсветлена тъмнина, в която съзираш само празнота, докато боровите острови, осеяли склона, притаено чакат.

Силуетът на кравата в рамката на вратата бута с глава силуета на кофата и стене.

Минавам покрай клетката на коня. Почти съм я отминала. Отдавна го чувам да говори в мен, отпреди още да е способно да се изрази с думи, и онази част в мен, която го чува, се бои, че няма да има време то да се изкаже. Усещам как тялото ми, костите, плътта започват да се разделят и разтварят, за да убият самотата и стъпката към несамотата е страшна. Лейф. Лейф. „Лейф“ Лейф. Лейф. Навеждам се леко напред, единият ми крак пред другия в недовършена крачка. Усещам как мракът свисти край гърдите ми, покрай кравата; втурвам се срещу мрака, но кравата ми препречва пътя и тъмнината отфучава със сладкия прилив на стенещия й дъх, изпълнен с гора и тишина.

— Вардаман. Ей, Вардаман. — Той излиза от клетката на коня. — Гадно копойче такова! Гадно копойче!

Той не се противи; последният юруш на мрака отсвирва нататък.

— Какво? Нищо не правя.

— Ти си гадно копойче!

Ръцете ми го разтърсват. Изглежда, не мога да ги спра. Не знаех, че са способни да друсат толкова силно. Друсат и двама ни, докато го разтърсват.

— Не съм го направил — вика той. — Не съм ги доближавал.

Ръцете ми спират да го друсат, но още го държа.

— Какво правиш тук? Защо не се обади, като те виках?

— Нищо не съм направил.

— Веднага вкъщи на вечеря.

Той отстъпва назад. Аз го държа.

— Пусни ме. Остави ме.

— Какво правеше там? Ти да не ме следиш?

— Аз, никога. Аз, никога. Пусни ме сега. Дори не знаех, че си тука. Пусни ме да си вървя.

Аз го стискам, навеждам се да видя лицето му, хубаво да го огледам. Всеки миг той ще избухне в плач.