Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Хуквам през прахта. Докато тичам през вдигнатия облак, не виждам къде изчезва каручката, дето е кривнала на две колелета. Фрасвам, пръчката удря земята, разцепва пепелта, отскача и пак пори въздуха, а прахолякът се понася надолу по черния път по-бърз от пушилка след лека кола. Сега мога да плача и да си гледам пръчката. Счупена е до хватката ми и е колкото подпалка, нищо че е била дълъг клон. Захвърлям я и мога да плача. Този път няма много шум.

Кравата е запречила вратата на обора и преживя. Като ме вижда да идвам под навеса, мучи, устата й е пълна с провиснали треви, езикът й е изплезен.

— Няма да те доя. Нищо няма да направя за тях.

Чувам я да се извърта след мен, докато минавам. Обръщам се, тя се е лепнала за гърба ми със сладкия си, топъл, остър дъх.

— Нали ти казах, че няма!

Търка в мен муцуна, души ме. Стене дълбоко, със затворена уста. Замахвам и я псувам, както прави Джуъл.

— Разкарай се.

Навеждам ръка до земята и налитам към нея. Тя отскача и се врътва да бяга, но спира да ме издебне. Мучи. Пристъпва към пътеката и отново запира, оглежда пътеката.

В обора е тъмно, топло, спарено, тихо. Мога да си плача на мира и да зяпам билото на хълма.

Там се появява Каш, накуцва с крака, върху който е паднал от покрива на черквата. Хвърля поглед надолу към извора, после нагоре по пътя и обратно към обора. Слиза сковано по пътеката, вижда скъсаните поводи, прахоляка на пътя и проследява с поглед пътя до хребета, където пепелта се е слегнала.

— Дано вече са минали къщата на Тъл. Много се надявам.

Каш се обръща и куцук-куцук поема обратно нагоре по пътеката.

— Дявол да го вземе! Ще види той. Дявол да го вземе!

Сега не плача. Аз не съм к’во да е. Дюи Дел излиза на баира и ме вика. Вардаман. Аз не съм к’во да е. Не вдигам шум. Ей, Вардаман. Сега мога тихичко да си плача, да усещам и да чувам сълзите си.

— Значи не било така. Значи не се е случило. Рибата лежеше ей тука на земята. А сега тя се запретва да я готви.

Тъмно е. Чувам дъбравата, тишината: тях ги зная. Но от него ни звук, ни стон. Като че ли мракът го е разтурил на рой несвързани части — тропот и пръхтене; миризма на охлаждаща се плът и амонячна воня от опашка; илюзия за съчетано цяло от петниста кожа и здрави кости, а под обвивката бездушно, скрито и познато някакво е , различно от моето е . Виждам го как се разпада — крака, подбелени очи, проблясващи петна като студени пламъци, — как отплува в мрака, бледнее, разтопява се; всичко в едно, а ни едно; всяко едно, а никое. Виждам как чутото го застига и омотава, гали го, чертае грубата му форма — глезен, бедро, рамо и глава; мирис и звук. Не ме е страх.

— Сготвена и изядена. Сготвена и изядена.

Можеше да направи толкова много за мен, само да искаше. Можеше да направи всичко. То за мен всичко на този свят май е натъпкано в една каца с черва, направо да се чуди човек как изобщо може да има място за друго важно нещо. Той е голяма каца с черва, а аз съм малко каче с черва и ако в голямата каца с черва няма място за друго по-важно нещо, как да се намери място в малкото каче с черва. Но то е там, зная, защото Бог дава на жените знак, когато поразията стане.

Така е, защото съм сама. Ако можех мъничко да го усетя, щеше да е различно, защото нямаше да съм сама. Но пък ако не бях сама, всички щяха да научат. Той можеше да направи много за мен и тогава нямаше да съм сама. Тогава можеше да ми е добре сама.

Ще му позволя да застане между мен и Лейф, както Дарл застана между Лейф и мен, тъй че Лейф също е сам. Той е Лейф, аз съм Дюи Дел, а когато майка умря, трябваше да забравя и за мен, и за Лейф, и за Дарл, и да скърбя, ала той можеше да направи толкова много за мен, но не знае. Даже не знае.

От задния трем не виждам обора. После от неговата посока се разнася стърженето от триона на Каш. То е като куче пред къща, обикаля я оттук и оттам, и на която и врата да се покажеш, те чака, за да влезе вътре. Той ми каза Тревожа се повече от тебе, аз му отвърнах Ти не знаеш какво е тревога, значи няма как аз да съм тревожна. Опитвам се, но не мога да мисля достатъчно дълго, че да се разтревожа.

Светвам лампата в кухнята. Рибата, нарязана чепато, кротко си кърви в тигана. Бързо я премествам в долапа, ослушвам се към коридора, чувам. Трябваха й десет дни да умре; може още да не знае, че е станало. Може би няма да си отиде, докато Каш. Или докато Джуъл. Вземам от долапа чинията със зеленчуците, а от студената печка тавата с хляба и спирам да погледна вратата.