Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Добре, върви. Сложила съм вечеря, ще дойда, щом издоя. Тръгвай, докато оня не е изял всичко. Дано вече впрягът му да се е върнал право в Джеферсън.

— Той я уби — избухва. Разплаква се.

— Недей.

— Тя никога не му е сторвала лошо, а той дойде и я уби.

— Шшшш. — Той се дърпа. Аз го държа здраво. — Шшшш.

— Той я уби.

Кравата се примъква зад нас, пъхти. Отново го разтърсвам.

— Престани, чуваш ли! Веднага спри. Ще ти стане лошо и няма да можеш да тръгнеш за града. Прибирай се вътре и си изяж вечерята.

— Не ща да вечерям. Не ща да ходя в града.

— Тогава ще те оставим тук. Ако не се държиш както трябва, няма да те вземем. Хайде сега, върви, преди бездънната каца черва да е омела яденето ти.

Той тръгва и бавно изчезва в хълма. Контурите на баира, дърветата и покрива на къщата ярко изпъкват върху небесния фон. Кравата ме побутва с муцуна, мучи.

— Ще почакаш малко. Онова в тебе е нищо в сравнение с онова в мене, какво че и ти си женска.

Тя върви по петите ми, стене. После мъртвият, палещ, белезникав въздух отново ме блъска в лицето. Той може да оправи всичко, само да поиска. А даже не знае. Можеше да направи толкова много за мен, просто ако знаеше. Кравата издишва в бедрата и гърба ми топлия си, сладък, хрипкав вопъл. Небето е захлупило склона, проснало се е над стаените дъбрави. Над хълма листовидни мълнии дамгосват висинето и угасват. Мъртвият въздух вае мъртвата земя в мъртвия мрак далеч отвъд способността на погледа да оформи мъртвата земя. Той лежи мъртъв и топъл върху мен, докосва моята голота през дрехите ми. Казах му Ти не знаеш какво е тревога. И аз не знам какво е това. Не знам тревожна ли съм или не. Мога ли или не. Не знам мога ли да плача или не. Не знам опитах ли се или не. Чувствам се като влажна семка, полудяла в знойната сляпа земя.

Когато го завършат, ще я сложат в него, а аз дълго време не можех да го кажа. Видях тъмнината да се вдига, завърта и отдалечава и попитах „Вътре ли ще я заковеш, Каш? А, Каш? Кажи, Каш?“. Залостих се в зърнената ракла, новата врата е много тежка за мен, щракна, не можех да дишам, щото плъхът засмукваше всичкия въздух. Питах „Ще го заковеш ли, а, Каш? Ще го заковеш ли? Ще го заковеш ли ?“.

Тате обикаля наоколо. Сянката му обикаля в кръг над Каш, а той натиска приведен триона напред и назад през кървящата дъска.

Дюи Дел каза, че ще си вземем банани. Влакчето е на витрината, червено на релсите. Когато се движи, релсите блестят на пресекулки. Тате каза, че брашното, захарта и кафето били много скъпи. И защото аз съм селско момче, то било за градските. Колела. Защо брашното, захарта и кафето струват толкоз скъпо, когато момчето е от село?

— Да си вземем банани вместо това?

Бананите са свършили, изядени. Няма. То потегля и релсите отново бляскат.

— Тате, аз що не съм градско момче?

Направил ме е Бог. Ама аз не съм казвал на Бог да ме прави на село. Като може да направи влакче, що не може да направи всички ни градски, заради брашното, захарта и кафето де.

— Не предпочиташ ли банани?

Той обикаля наоколо. Сянката му обикаля наоколо.

Онова не беше тя. Бях там и гледах. Видях. Мислех, че е тя, но не беше. Не беше майка ми. Тя замина, когато другата легна в нейния креват и дръпна нагоре юргана. Тръгна. „Дали е стигнала в града?“ „Отиде по-далече от града.“ „Ами всичките ония зайци и опосуми, и те ли са стигнали по-далече от града?“ Бог е направил зайците и опосумите. Той е направил влакчето. Защо Му е да ги праща на различни места, щом тя е също като заека.

Тате обикаля. Сянката му също. Трионът скрибуца като на заспиване.

Значи ако Каш закове сандъка, тя не е заек. А ако не е заек, нямаше как да дишам в раклата, Каш ще го закове. И ако му позволи, значи не е тя. Знаех си аз. Бях там. Видях кога тя спря да е тя. Видях. А те си мислят, че е тя, и Каш ще го закове.

Не беше тя, защото лежи там в прахта. Сега е нарязана на парчета. Аз я нарязах. Лежи в кухнята в кървящия тиган, чака да я сготвят и изядат. Тогава нямаше риба и я имаше нея, сега има риба, а нея я няма. Утре ще я сготвят и изядат, а тя ще е него и тате, и Каш, и Дюи Дел и в ковчега няма да има нищо, тъй че ще може да диша. Лежи точно там, на земята. Мога да доведа Върнън. Той беше там и я видя, та като станем двама, рибата ще я има и тогава туй няма да го има.

Беше почти полунощ и прокапваше, когато той ни събуди. Беше нощ, заредена с предчувствия и буря във въздуха; нощ, в която очакваш да ти се случи какво ли не, преди още да си успял да нахраниш добитъка и да се прибереш под покрива си, да вечеряш и да си легнеш с първите капки дъжд, тъй че когато впрягът на Пийбоди се появи, конете му запенени, повлекли скъсани поводи и оглавник, заплетен в краката на едното животно, Кора рече „Това е за Ади Бъндрън. Издъхнала е най-сетне“.