Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Подай ми тая дъска — казва Каш. — Не, другата.

Оставя триона и отива да си вземе дъската, която му трябва, за миг закрива тате с дългия разлюлян блясък на равновесно придържаната дъска.

Въздухът мирише на сяра. В неговото неуловимо поле сенките им изникват като върху стена, все едно и те, подобно на звука, не са стигнали далеч в падането, а застиват за малко, умислени и мимолетни. Каш се връща към своята работа, полуобърнат към слабата светлина, напрегнал бедро и върлинеста ръка, в отблясъците приведеното му лице е застинало в напорист захлас над неуморния лакът. Ниско в небето сънено проблясват разлати светкавици; на фона им щръкват неподвижни дървета, разкикерени и набъбнали до последната вейка, сякаш ще раждат.

Дъждът започва. Първите тежки, редки, бързи капки се втурват през листата и тупват на земята с дълга въздишка на облекчение от непоносимото чакане. Едри са като ловджийски сачми, топли като изстреляни от дуло; брулят фенера и злобно съскат. Тате вдига глава, устната му е увиснала, черна, влажна тютюнева ивица плътно е полепнала по венците му; зад стъписаното си отпуснато лице той премисля, някак извън времето, най-голямата от всички обиди. Каш отправя поглед към небето, после към фенера. Трионът не се разколебава, искрящата ивица на бягащите зъбци не прекъсва.

— Донеси нещо да покрия фенера — казва той.

Тате се запътва към къщата. Дъждът руква изведнъж, без гръмотевици, без каквото и да е предупреждение; изтласква го на ръба на трема, а само след миг Каш е мокър до кости. И въпреки това движението на триона не секва, сякаш и той, и ръката действат със спокойната увереност, че дъждът е илюзия на съзнанието. После той оставя триона, отива при фенера и се навежда да го закрие с тяло, мократа риза очертава жилав кокалест гръб, сякаш някой изведнъж го е обърнал наопаки, с ризата и всичко.

Тате се връща. Навлякъл е дъждобрана на Джуъл и носи този на Дюи Дел. Приклекнал над фенера, Каш протяга назад ръка, хваща четири пръчки, забива ги в земята, взема от тате дъждобрана на Дюи Дел и го опъва на пръчките, за да направи стряха за фенера. Тате го наблюдава.

— Не знам какво ще правиш ти — казва. — Дарл взе неговия дъждобран със себе си.

— Ами ще се намокря — отговаря Каш.

И отново грабва триона; отново го движи насам и натам, навътре и навън с неприбързано постоянство като бутало на ход в машинно масло; подгизнал, костелив, неуморен, със сухо, леко тяло на момче или на старец. Тате го наблюдава, примигва, по лицето му се надбягват вади; отново поглежда небето с неговото изражение на няма, черна обида, но и на отмъстен, както изглежда смята, че му се полага; от време на време се размърдва, мести се, кльощав, вир-вода, вдига ту дъска, ту инструмент, после ги оставя. Върнън Тъл е вече тук, Каш е наметнал дъждобрана на мисис Тъл и двамата с Върнън търсят триона. След малко го откриват в ръката на тате.

— Защо не влезеш вътре, не стой на дъжда! — вика му Каш.

Тате го поглежда, по лицето му бавно се стича вода. Като че ли някаква чудовищна пародия на мировото отчаяние се лее по дървен образ, издялан от подивял карикатурист.

— Ти влизай — нарежда Каш. — Ние с Върнън ще го довършим.

Тате ги гледа. Ръкавите на дъждобрана на Джуъл са му къси. Дъждът се хлъзга бавно по лицето му като студен глицерин.

— Не я виня, че се мокря — казва.

Отново влиза в действие и се залавя да мести дъските, внимателно ги вдига и връща на земята, все едно са стъклени. Отива при фенера и започва да оправя разпънатия дъждобран, докато накрая го събаря на земята, та Каш идва и отново го стъкмява.

— Прибирай се вътре — настоява Каш.

Отвежда тате до къщата и се връща с дъждобрана, сгъва го и го слага под сушината на фенера. Върнън не е спирал. Поглежда нагоре и продължава да реже с триона.

— Трябваше най-напред това да направиш — казва. — Знаеше, че ще завали.

— Тресе го от мъка — отвръща Каш. Оглежда дъската.

— Ъхъ — вика Върнън, — така или иначе, щеше да дойде при нас.

Каш присвива изкосо око към дъската. По дългата й страна дъждът плющи непрестанно, безчет разшавани капки.

— Трябва да я скося — казва той.

— Ще загубиш много време — предупреждава го Върнън.

Каш обръща дъската по ивата й; Върнън го гледа изпитателно още миг, после му подава рендето.

Върнън държи здраво дъската, а Каш скосява ръба, тягостно прилежен и подробен като бижутер. Мисис Тъл излиза на трема и вика Върнън.

— Приключвате ли? — пита.

Върнън не вдига глава.