Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Ще излезе където стои Пийбоди, където може да застане в полумрака и така да се втренчи в гърба му, че той да усети очите й, да се обърне и да каже: на твое място нямаше да позволя скръбта да ме смаже. Тя беше на години, а и болна. Страдала е повече, отколкото знаехме. Не беше възможно да се вдигне отново. Вардаман вече е пораснал и ти добре ще се грижиш за мъжете. На твое място щях да се помъча да не се поддавам на скръбта. Най-добре иди приготви нещо за вечеря. Не е нужно да е много. Те трябва да се хранят, тя обаче ще го гледа в упор и ще му каже Стига да искате, можете да направите много за мен. Само да знаехте. Аз съм си аз, вие сте вие, аз знам за онова, а вие не знаете, но можете да направите много за мен, стига да искате, ако поискате, ще ви кажа и тогава няма защо друг да знае освен вас, мен и Дарл.

Тате стои над леглото, оклюмал, прегърбен, неподвижен. Вдига ръка към главата си, прокарва пръсти през косата си, слуша триона. Приближава я и отрива длан, после и китка о бедрото си, докосва лицето й, след това юрганската гърбица, под която са ръцете й. Приглажда завивката, както е видял да прави Дюи Дел, и се опитва да я изпъне до брадичката й, но вместо това я разбутва. Прави нов непохватен опит да я заравни, ръката му, несръчна като лапа, обтяга гънките, които сам е направил, но те, вироглави и безбройни, пак се нагърчват, тъй че накрая се отказва, ръката му увисва до тялото и той още веднъж я отърква в бедрото си, първо длан, после китка. Стърженето на триона отмерено изпълва стаята. С тихо свистене тате си поема въздух и притиска с устни тютюна във венците си.

— Божа воля — казва. — Сега вече ще мога да си купя зъби.

Шапката на Джуъл се смъква полека на тила му и от ръба й шурва вадичка право в мокрия чувал, който е вързал на раменете си, а той, до глезени в прелялата канавка, се мъчи с една хлъзгава дъска вместо лост и с един гнил пън за подпора да повдигне оста. Джуъл, викам, мъртва е, тя е мъртва бе, Джуъл. Ади Бъндрън е мъртва.

Тогава изтичвам. Тичам към задната част на къщата, стигам до трема и спирам. И тук се разплаквам. Усещам къде в прахта е рибата. Сега е нарязана на парчета не-риба, целите ми ръце и гащеризонът са в не-кръв. Значи не било така. Значи не се е случило. И сега мама е отишла толкова далеч, че не мога да я стигна.

Дърветата приличат на пилци, които в горещ ден са се овъргаляли в прахта да се разхладят и са се накокошинили. Ако скоча от трема, ще тупна при рибата, пък тя сега е нарязана на не-риба. Чувам кревата й лицето и ония усещам как пода се друса под стъпките на оня, дето дойде и направи това. Дето влезе и го стори, когато тя си беше толкова добре, ама той дойде и го стори.

— Тлъстият му кучи син!

Засилвам се да се метна от трема. Покривът на обора щръква от сумрака. Ако се изхвърля, мога да прелетя през въздуха като розовата дама от цирка и за секунда да се топна право в топлата му миризма. Ръцете ми загребват храстите; чакъл и пръст се сипват надолу под краката ми.

И отново мога да дишам, в топлите изпарения. Влизам в клетката на коня, опитвам се да го докосна и вече мога да плача, да избълвам плача. Мога, когато той свърши с къчовете, тогава мога да плача, да дръпна един плач.

— Уби я. Той я уби.

Животът в него препуска под кожата, под ръката ми, избива през петната, блъска ме в носа и там гаденето се обръща в плач, плачът блъвва и след като го повърна, мога вече да дишам. Много шум вдига тая работа. Поемам миризмата на кипналия живот под ръцете ми, той плъзва нагоре по тях и тогава мога да си тръгна от обора.

Не я намирам. В тъмното, в прахта, по стените, не мога да я намеря. Плаченето вдига много шум. Ще ми се да не вдига толкоз шум. После я откривам под навеса за каруците, в прахта, и търча през целия двор до пътя, а пръчката подскача на рамото ми.

Те ме наблюдават, докато тичам, и започват да се дърпат назад, въртят ужасени очи, пръхтят, изопват ремъците. Удрям. Чувам как пръчката шиба; виждам как жули главите им, гръдните каиши, понякога не уцелва, понеже те отскачат на задни крака и се мятат, но аз съм доволен.

— Вие убихте майка ми!

Пръчката се чупи, те отскачат на задни крака и цвилят, думкат гръмко с копита по земята; гръмко, щото ще вали и въздухът се е опразнил за дъжда. Но още е достатъчно дълга. Аз прибягвам на едната, на другата страна, те отплесват назад, опъват до скъсване ремъците, аз удрям.

— Вие я убихте!

Удрям по тях, пак удрям, те въртят в кръг на дългите изопнати поводи, каручката също върти на две колела, неподвижна като забита в земята, и конете са неподвижни, като че ли задните им крака са приковани към центъра на въртяща се плоча.