Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Той ме гледа. Не продумва; просто забожда в мен странните си очи, заради които хората говорят какво ли не по негов адрес. Винаги съм знаел, че това е не защото е направил или казал нещо кой знае какво, а заради начина, по който те гледа. Все едно се намъква в душата ти и малко като че ли виждаш себе си през неговите очи. После усещам, че момичето ме следи, като че ли съм се опитал да я пипна. Тя казва нещо на Анс. „…мистър Уитфийлд…“, стига до мен.

— Дал съм й дума пред Бога — вика Анс. — Значи няма място за тревога.

Но не подкарва мулетата. Стоим там над водата. Още един дънер прескача затлачването и се понася; следим краткото му застояване и бавното полюшване, там, където преди се е намирал бродът. После отплава и той.

— Нощес може да завали — казвам. — Отложете с още един ден.

Джуъл се извръща върху хълбока на коня. До този момент не е помръдвал, но сега, обърнат, гледа право в мен. Лицето му е зеленикаво, после почервенява и отново става зелено.

— Я бягай при келявия си плуг! — изригва. — Да те е викал някой да ни вървиш по петите?

— Не съм ви мислил лошо — казвам.

— Затваряй си устата, Джуъл — намесва се Каш. Джуъл отправя поглед към водата, лицето му е каменно, почервенява, позеленява и пак почервенява. — Добре — подхваща след малко, — какво искаш да направим?

Анс не отговаря. Седи сгърбен, мляска с щърбата уста.

— Ако поне малко се провиждаше, щяхме да минем по него — казва той.

— Хайде — казва Джуъл и смушква коня.

— Чакай — спира го Каш. Той оглежда моста. Ние гледаме него, без Анс и момичето. Те гледат водата. — По-добре Дюи Дел, Вардаман и тате да минат пеш по моста — казва Каш.

— Върнън може да им помогне — добавя Джуъл. — А ние ще впрегнем неговото муле пред наште.

— Няма да натикате мойто муле в тая вода — отрязвам го.

Джуъл ме поглежда. Очите му са като парченца от счупена чиния.

— Ще ти платя шугавото муле. Купувам го веднага.

— Мойто муле не влиза в таз вода — заявявам.

— Джуъл ще вкара коня си — намесва се Дарл. — А ти не искаш да излагаш на опасност мулето си, така ли, Върнън?

— Млъкни, Дарл — заповядва Каш. — Млъкнете и двамата с Джуъл.

— Мойто муле не влиза в таз вода — казвам.

От коня той гледа свирепо към Върнън, слабото му лице е пламнало досами бледите му изцъклени очи, че и над тях. Онуй лято, когато навърши петнайсет, го налегна странна сънливост. Една сутрин отидох да нахраня мулетата, кравите още бяха затворени по клетките, и чух тате да се прибира вкъщи и да го вика. Когато се събрахме за закуска, той мина покрай нас с ведрата за мляко, плетейки крака като пиян, а когато после впрягахме мулетата, той още не беше свършил с доенето, та тръгнахме за полето без него. След цял час работа той още не се появяваше. Дюи Дел ни донесе обяда и тате бързо я върна да търси Джуъл. Намерили го заспал на столчето в клетката при кравите.

След тази случка тате започна да влиза сутрин да го буди. На вечеря едва не заспиваше на масата и щом приключехме, си лягаше, а когато аз се мушвах под завивката, вече спеше като заклан. И въпреки това се налагаше тате да го буди всяка сутрин. Ставаше, но не беше дори наполовината на себе си: търпеше, без дума да обели, конското и ропота на тате, мъкнеше ведрата и чинно ходеше в обора, ама веднъж го хванах заспал, както дои, до него ведрото наполовина пълно, ръцете му до китките цопнати в млякото и опрял глава на вимето.

Тогава се наложи Дюи Дел да поеме доенето. Той ставаше, когато тате го будеше, и изпълняваше каквото му кажехме да свърши, но в напълно замаяно състояние. Виждаше се, че много се старае да се справи и че е не по-малко озадачен от всички нас.

— Болен ли си? — попита го мама. — Има ли ти нещо?

— Не — отвърна Джуъл. — Добре съм.

— Просто го мързи и ми къса нервите — рече тате, а Джуъл стои там хем прав на крака, хем жив-заспал. — Не е ли така, Джуъл? — сепна го, за да отговори.

— Не е — каза Джуъл.

— Остани си днес вкъщи да си починеш — рече мама.

— Ами нивата в ниското, дето трябва да я подготвим за оран? — викна тате. — Щом не си болен, какво ти е?

— Нищо — рече Джуъл. — Наред съм.

— Наред ли? — ядоса се тате. — Че ти и в тоз момент спиш прав.

— Не спя — отвърна Джуъл. — Добре съм.

— Аз държа той да си остане днес вкъщи — нареди мама.

— А на мен ми трябва — противи се тате. — Работата е тежка, макар да не сме малко.

— Ами напънете се тогава с Каш и Дарл — отсече мама. — Аз искам днес той да си остане вкъщи.