Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Тая определено трябва да е много издръжлива — забелязах пред Каш. — Отначало само й се възхищавах, сега направо я уважавам.

— Не е жена — рече той.

— Стига бе! — смаях се. А той ме гледаше втренчено. — Какво е тогава?

— Това смятам да разбера — отвърна той.

— Щом искаш, следи го цяла нощ в гората — казах, — само че без мен.

— Няма да го следя — рече той.

— И как му викаш на това?

— Няма да го следя — повтори. — Не по този начин.

Няколко нощи след това чух Джуъл да става и да се измъква през прозореца, а после чух да става и Каш и да тръгва след него. На другата сутрин, когато отидох в обора, Каш вече беше там, мулетата бяха нахранени и той помагаше на Дюи Дел с доенето. В момента, в който го зърнах, знаех, че знае каква е работата. От време на време го хващах как наблюдава с особен поглед Джуъл, сякаш откритието къде ходи и какво прави той му бе дало най-сетне храна наистина да мисли за нещо. Но погледът му не беше тревожен; виждал бях този негов поглед, когато го сварвах да върши някое от домашните задължения на Джуъл, задачките, за които тате продължаваше да мисли, че ги изпълнява Джуъл, а мама, че ги оправя Дюи Дел. Не му казах нищо, убеден бях, че когато главата му смели всичко, сам ще ми каже. Но той никога дума не отрони.

Една сутрин — беше вече ноември, пет месеца след като започна това — Джуъл нито беше в леглото, нито се присламчи по-късно към нас на нивата. Тогава мама за пръв път научи какво става. Тя прати Вардаман да разбере къде е Джуъл, а след малко и сама дойде на полето. Изглежда, докато измамата си течеше тихо и кротко, ние всички се оставяхме да бъдем мамени и подхранвахме лъжата, кога несъзнателно, кога от малодушие, то хората са си бъзливи и по природа избират подлостта, защото външността й е загладена. Но този път — сякаш по телепатично съгласие между всички нас — ние признахме страха си и отхвърлихме тайната като завивка на постелята ни, изстъпихме се в цял ръст напълно голи, зяпнахме се едни други и казахме „Ето я истината. Той не се прибра. Случило му се е нещо. И ние допуснахме да му се случи“.

В този момент го видяхме. Хвърчеше към нас на кон покрай канавката, а после отцепи през нивата. Гривата и опашката на коня се вееха и движенията им във въздуха бяха като продължения на петнистата му шарка: гологлав, без седло и с юзда от въженце, Джуъл сякаш яхаше някакво грамадно огнено колело. Истински потомък на тексаските понита, които Флем Сноупс бе докарал тук преди двайсет и пет години и ги бе пуснал на търг с надбягване за по два долара на глава, а само старият Лон Куик успял да си хване кон и още притежаваше няколко екземпляра от тая порода, защото сърце не му даваше да се раздели с тях.

Джуъл долетя в галоп, заби пети в слабините на животното и закова, а докато ни гледаше отгоре, то се завъртя и затанцува, все едно гривата, опашката и петнистата му кожа нямаха нищо общо с конската плът и кръв под тях.

— Откъде взе тоя кон? — попита тате.

— Купих го от мистър Куик — отвърна Джуъл.

— Купил си го, значи? — кипна тате. — И с какво? Да не си го писал на моя сметка?

— С мои пари. Спечелих си ги. Нямай грижа.

— Джуъл — обади се мама, — Джуъл.

— Вярно е — намеси се Каш, — изкара си парите. Почисти за оран ония четиридесет акра нова земя, от която миналата пролет Куик изсече дърветата. Направи го сам-самичък, работи по цели нощи на фенер. Аз го видях. Затова не мисля, че конят е за сметка на някой друг, освен на Джуъл. Няма какво да се тревожим.

— Джуъл — изплака мама, — ох, Джуъл… — А после разпореди: — Веднага се прибирай вкъщи и лягай в кревата.

— Не сега — опъна се Джуъл. — Нямам време. Трябва да изкарам за седло и юзди. Мистър Куик каза, че…

— Джуъл — прекъсна го мама, впила поглед в него, — аз ще дам… ще ти дам… ще…

И избухна в плач. Разплака се горчиво, без да крие лице, стоеше там с избелялата си престилка и не откъсваше очи от него, а той я гледаше отвисоко от гърба на коня, лицето му застина в лека погнуса, после бързо извърна поглед, а Каш отиде при нея и я докосна.

— Прибери се вкъщи — каза й Каш. — Земята тук е прекалено влажна за теб. Хайде, тръгвай.

Тя закри с ръце лицето си и след малко пое, препъвайки се, през изораните бразди. Но бързо се съвзе и продължи нататък. Не се обърна назад. Когато стигна до канавката, спря да повика Вардаман. Той оглеждаше коня и подскачаше насам-натам около него.

— Дай да го пояздя малко бе, Джуъл — врънкаше го. — Дай ми да го пояздя.

Джуъл го изгледа, отмести поглед, подръпна въженцето, за да удържи мирен коня. Тате го наблюдаваше и примляскваше.