Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Можем да го пуснем бавно пред нас, за да налучква дъното — казвам.

— Да — отвръща Каш, без да ме поглежда. Обърнат е с профил към мен, защото следи придвижването на Джуъл напред.

— Няма как да пропусне реката — казвам. — Ще я разпознае поне от петдесет ярда, преди да стигне до нея.

Каш не ме поглежда, лицето му остава с профил към мен.

— Ако предполагах, щях да дойда миналата седмица да огледам обстановката.

— Тогава мостът е бил над водата — споменавам. Той не ме поглежда. — Нали Уитфийлд е минал по него на кон.

Джуъл отново хвърля поглед към нас, изражението му е спокойно, зорко и примирено. Гласът му е тих.

— Какво искате да направя?

— Трябваше да дойда миналата седмица да огледам — повтаря Каш.

— Откъде да знаем — теша го. — Нямаше начин да предвидим.

— Добре, аз тръгвам отпред — казва Джуъл. — Вие вървете по мойте стъпки. — Изправя коня. Животното се гърчи и извива; той се прилепва о гърба му, говори му, увещава го едва ли не с цялото си тяло да върви напред, а то предпазливо спуска предни копита във водата, трепери и остро хрипти. Той му говори, шепти му. — Давай — вика му, — няма да позволя да ти се случи нещо лошо. Тръгвай сега.

— Джуъл — подвиква Каш.

Джуъл не се обръща. Продължава да мами коня.

— Конят може да плува — отбелязвам. — Стига да го остави за малко да дойде на себе си, във всеки случай…

След като се роди, той изкара един болнав период. Мама непрекъснато седеше на запалена лампа и го държеше на възглавница в скута си. Така я заварвахме, когато се събудехме. От тях не излизаше звук.

— Възглавницата беше по-дълга от него — казва Каш. Той е леко наведен напред. — Как не дойдох да огледам миналата седмица! Наистина трябваше.

— Ами да — съгласявам се. — Нито главата, нито краката му стигаха краищата й. Не можеше да го различиш върху нея.

— Трябваше да намина — съжалява. И дръпва юздата. Мулетата поемат по дирята; колелетата цапат във водата като живи. Той поглежда назад, после надолу към Ади. — Не е закрепен равно — предупреждава.

Най-сетне дърветата се отварят и откриват река, Джуъл спира коня полуобърнат, а водата вече е стигнала до корема на животното. На отсрещния бряг виждаме Върнън и тате, и Вардаман, и Дюи Дел. Върнън ръкомаха, прави ни знаци да слезем надолу по течението.

— Високо сме — казва Каш.

Върнън крещи нещо към нас, но бученето на водата ни пречи да разберем какво. Сега тя се носи плавна, дълбока и могъща, без усещане за движение, докато един дънер бавно не се преобръща и не изскача отгоре.

— Гледай! — провиква се Каш.

Ние зяпваме дървото, виждаме го как се забавя, застоява се, течението зад него се надига в гъста вълна и за миг го потапя, преди да го изстреля на повърхността и то да се прекатури надолу.

— Там е — обявявам.

— Ъхъ — съгласява се Каш. — Там е.

Отново поглеждаме към Върнън. Сега той маха с ръце нагоре-надолу. Бавно и внимателно започваме да слизаме по течението, без да изпускаме Върнън от очи. Той отпуска ръце.

— Тук е мястото — отрежда Каш.

— Ами да пресичаме вече дявол да го вземе! — сопва се Джуъл.

И подкарва коня.

— Чакай! — заповядва Каш.

Джуъл спира отново.

— Какво сега, за Бога… — негодува.

Каш поглежда към водата, после към Ади.

— Не е закрепен стабилно.

— Тогава се връщайте на проклетия мост и преминете по него пеш — крясва Джуъл. — И двамата с Дарл. Аз ще прекарам каруцата.

Каш не му обръща никакво внимание.

— Не е закрепен стабилно — повтаря. — Така е, сър, трябва много да внимаваме.

— Да внимаваме, значи! — кипва Джуъл. — Я слезте от каруцата и я оставете на мен. Боже, като ви е толкоз страх да я преведете…

Очите му бледнеят като две безцветни стружки на лицето. Каш го гледа.

— Ние ще я прехвърлим — срязва го. — А сега ще ти кажа какво ще направиш ти. Ще се върнеш с коня и ще минеш моста пеш, после ще се спуснеш по другия бряг и ще ни чакаш там с въжето. Върнън ще прибере коня ти у тях и ще се грижи за него, докато се върнем.

— Я си гледай работата! — ядосва се Джуъл.

— Грабвай въжето, тичай на отсрещния бряг и бъди готов да ни дърпаш — разпорежда се Каш. — Трима няма да са по-полезни от двама — един стига да води и втори да придържа.

— Върви по дяволите! — кълне го Джуъл.

— Нека Джуъл вземе единия край на въжето, да мине реката горе и да го върже здраво отсреща — включвам се. — Съгласен ли си, Джуъл?

Джуъл ми хвърля свиреп поглед. После стрелва Каш и пак мен, очите му са напрегнати и сурови.