Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Наистина не те разбирам какво искаш — троснах се. — На вдишване казваш, че било кощунство да предизвикват Божията ръка, като се опитват да минат реката, на издишване се нахвърляш срещу Анс, че не бил с тях.

А тя запя отново, както търкаше прането в коритото с онова превъзнесено изражение на лицето, сякаш се е откъснала от хората и цялата им глупост, отишла е далеч напред и вече се изкачва на небето пееща.

Каруцата дълго вися килната, а течението под нея се надигаше и я подбутваше от брода, докато Каш се привеждаше все повече в усилието си да подпира ковчега, за да не се плъзне надолу и да прекатури каруцата. Когато тя силно се наклони до точката на заливане, дънерът отплава по пътя си. Заобиколи каруцата и бързо се отдалечи като същински плувец. Направо да си помислиш, че е бил пратен да свърши някаква работа, изпълнил я е и си заминава.

Когато мулетата най-после се откачиха от ремъците, за миг изглеждаше, сякаш Каш ще може да изправи каруцата. Стори ни се, че той и каруцата не помръдват, а само Джуъл се бори с коня да го върне при нея. После момчето притича край мен, крещеше на Дарл, а момичето се мъчеше да го улови и тогава видях мулетата да изплуват с бавно преобръщане от водата, с вцепенени и разперени крака, сякаш са се оттласнали от дъното с главите, за да се преметнат отново в течението.

Сетне каруцата се катурна, а Джуъл и конят, и всичко се омесиха в едно. Каш изчезна от поглед, все тъй вкопчен и подпиращ ковчега, и подире нищо вече не можех да различа, защото конят се мяташе диво и пляскаше. Помислих си, че Каш се е отказал и се е пуснал да изплува на брега, та се разкрещях на Джуъл да се връща обратно, но изведнъж и той, и конят също изчезнаха надолу и тогава си помислих, че всички се издавиха. Ясно ми беше, че конят също е изтикан от брода и че с тоя обезумял, давещ се кон, с тая каруца и с изтървания ковчег работата отива на лошо, и както бях нагазил до колене във водата, изревах към Анс зад мене:

— Видя ли сега какво направи? Видя ли какво направи?

Но конят изплува. И този път се насочи към брега, отметнал нагоре глава, зърнах, че от посоката на течението някой се държи за седлото, и хукнах по ивицата да разбера дали е Каш, понеже той не може да плува, и като напълно побъркан се дерях с цяло гърло към Джуъл да ми каже къде е Каш, и аз като врещящото към Дарл момче по-долу на брега.

Тъй че навлязох във водата, докъдето можех да запазя някаква опора в тинята, и тогава видях Джуъл. До кръста във водата, така разбрах, че някак се е закрепил на брода, наклонил се с всички сили срещу течението, и в този миг забелязвам въжето, после виждам водата да се надига там, където, точно под ръба на брода, той удържа каруцата.

Значи Каш се беше вкопчил в коня, който джапаше към брега, пляскаше, стенеше и хлипаше също като човек. Когато го приближих, той тъкмо хвърляше чифтета, за да се изтръска от яката хватка на Каш за седлото. Лицето на Каш за миг се извърна, докато се плъзгаше назад към водата. Беше посивяло, със затворени очи и пресечено от дълга тинена диря. Той се пусна и цамбурна във водата. Съвсем като вързоп стари дрехи, блъскани насам-натам в брега, за да се изперат. Полюшваше се леко, проснат по лице във водата, и като че ли гледаше нещо на дъното.

Можехме да видим въжето, което се врязваше във водата и заораваше дълбоко в нея, твърдо като железен прът, и да усетим тежестта на каруцата, която тромаво и сякаш неохотно се поклащаше и подрусваше. Можехме да чуем и съскането на водата около въжето, като че ли беше нажежено. Сякаш беше стоманен кол, забит в дъното, ние се държим за другия му край, а каруцата бавно се повдига и спуска, подбутва ни и ни ръчка, имаш чувството, че някак мудно ни е заобиколила и е застанала зад нас, ей тъй, отнемайкъде. Близо до нас водата влачеше прасенце, издуто като балон, от шареното прасило на Лон Куик. То се блъсна във въжето като в желязна преграда, отскочи и продължи, а ние не изпускахме от поглед стръмното спускане на въжето в реката. Наблюдавахме го.

Каш лежи по гръб на земята, главата му е положена върху скатана дреха. Със затворени очи, посивял и с гладко слепнала на челото коса като петно, нарисувано с четка. Лицето му изглежда изпито, хлътнало под костния хребет на очните кухини, носа и челюстта, сякаш водата е изсмукала плътта, поддържала опъната кожата; зъбите в бледите му венци са леко раздалечени и ти се струва, че той беззвучно се смее. Изпънал се е на земята в прогизналите си дрехи като върлина, до главата му — малка локва повърнато, струйка от което още се стича от ъгълчето на устата по бузата му, понеже няма сили да извърне бързо или достатъчно настрани глава, затова Дюи Дел се навежда и го избърсва с подгъва на полата си.