Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Бях на половин миля от къщата си, когато чух малкият да пищи. Помислих си да не е паднал в кладенеца или нещо такова, затова ударих камшика и влетях в двора на галоп.

Трябва да бяха дузина, накацали по биндерната греда на обора, а маликът гонеше по двора един, като че ли беше пуйка, той пък се издигна точно колкото да му се изплъзне, плесна с криле и се върна под покрива на сайванта, където по-рано то го бе заварило да клечи върху ковчега. Дотогава голямата жега вече беше напекла здраво, ветрецът беше спрял или си бе сменил посоката, знам ли, и аз тръгнах да потърся Джуъл, но в този момент навън излезе Лула.

— Трябва да направиш нещо — каза тя. — Това е безобразие!

— Точно това имах предвид — отвърнах.

— Безобразие! — повтори тя. — Заслужава да отиде на съд, задето постъпва така с нея.

— Предава я на земята, прави най-доброто по силите си — смънках.

Та намерих Джуъл и му предложих да вземе едно от мойте мулета, за да отиде в Бенд и да види какво става с Анс. Той не ми отговори. Изгледа ме, стиснал челюсти до побеляване, с ония ми ти негови побелели очи, после ме отмина и взе да вика Дарл.

— Какво си намислил? — попитах го.

Не ми отговори. Дарл излезе.

— Хайде — процеди Джуъл.

— Какво ще правим? — попита Дарл.

— Ще изкараме каруцата — викна Джуъл през рамо.

— Ти луд ли си! — опитах се да го спра. — Съвсем не исках да кажа такова нещо. Не сте виновни вие.

Дарл също се поколеба, но Джуъл не искаше да чуе.

— Затваряй си гадната уста — отсече.

— Трябва някъде да стои — каза Дарл. — Ще я изкараме, щом се върне тате.

— Няма ли да ми помогнеш? — попита Джуъл, побелелите му очи се бялкаха, а лицето му играеше, като да го тресеше малария.

— Не — отряза Дарл. — Няма. Ще почакаш, докато се върне тате.

Аз застанах на вратата и го наблюдавах как тика и дърпа каруцата. Тя стоеше върху лек наклон и в мен даже пробяга подозрението дали не смята да избие задната стена на сайванта. Тогава се чу звънецът за обяда. Извиках му, но той не се обърна.

— Ела да обядваме — приканих го. — Кажи и на малкия.

Но той не отговори и аз се прибрах да се нахраня. Момичето тръгна надолу да доведе момчето, но се върна без него. Насред обяда отново го чухме да крещи и да гони лешояда.

— Безобразие — възмущаваше се Лула, — безобразие!

— Той прави всичко по силите си — отвърнах. — Договарянето със Сноупс не става за половин час. Ще се пазарят цял следобед на сянка.

— Прави, казваш? — горещи се тя. — Прави, така ли? Той вече направи каквото можа.

И аз мисля така. Бедата беше, че отмятането му от сделката щеше да е начало на нашто забъркване. Той не можеше да купи мулета от никого, камо ли от Сноупс, без да има какво да заложи, а си нямаше хабер какво да заложи. Тъй че като се върнах на нивата, гледам аз мойте мулета и направо се сбогувам с тях за дни напред. Но привечер, когато се прибирам вкъщи и както цял ден слънцето е напичало сайванта, далеч не бях сигурен, че ще съжалявам да му ги заема.

Той пристигна на коня тъкмо когато излизах на трема, където всички се бяха събрали. Изглеждаше особено: приличаше повече от друг път на пребито куче, но като че ли и малко наперен. Сякаш бе забъркал нещо според него хитро, но е неуверен как ще го приемат другите.

— Осигурих мулета — рече.

— Купил си от Сноупс? — учудих се.

— Да кажем, Сноупс не е единственият в околията, с когото можеш да се спазариш — отговори.

— Не е — съгласих се.

Поглеждаше към Джуъл със странното си изражение, но Джуъл вече беше слязъл от трема и бързаше към коня си. Да провери, струва ми се, дали Анс не му е нещо навредил.

— Джуъл! — извика Анс. Джуъл се обърна. — Ела тук — нареди Анс.

Джуъл се върна няколко крачки и спря.

— Какво искаш? — тросна се.

— Значи си успял да вземеш мулета от Сноупс? — попитах. — И той ще ги изпрати тук нощес, така ли? Добре е утре да тръгнете на ранина, щото ви чака дълъг път през Мотсън.

Той вече не изглеждаше като допреди малко. Върна си стария измъчен вид и пак започна да примлясква.

— Правя всичко по силите ми — каза. — Бог ми е свидетел, никой човек на тоя свят не е изтърпял повече мъки и обиди от мен.

— Онзи, който е надхитрил в сделка Сноупс, трябва да е доста доволен от себе си — отбелязах. — Какво му даде, Анс?

Той избягна погледа ми.

— Заложих движимо имущество, ралото и сеячката — смънка.

— Ами те не струват и четиридесет долара. Докъде смяташ да стигнеш с мулета за четиридесет долара?

Сега всички заковаха в него погледи, притихнали и нетрепващи. Джуъл спря на средата на пътя си, в полугръб, изчакваше, преди да продължи към коня.