Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Тая жена! — рече. — Най-добре идете да видите какво иска.

— Какво иска? — попитах.

— Не знам. Нищо не й разбирам. По-добре я обслужете вие.

Тъй че излязох иззад рафта. Видях, че е боса, стъпваше по пода леко с цели ходила, очевидно бе свикнала така. Гледаше ме строго и стискаше пакета; очите й от черни по-черни, каквито не бях срещал, и не беше тукашна. Не помнех преди да съм я мярвал в Мотсън.

— С какво да помогна? — попитах.

Тя продължаваше да мълчи. Зяпаше ме, без да трепне. После хвърли поглед назад към клиентите на бара. Накрая надникна покрай мен към задната част на дрогерията.

— Желаете да разгледате козметиката или търсите лекарство? — попитах я.

— Именно — отвърна тя. И отново стрелна с очи млечния бар. Затова си помислих, че вероятно майка й или друга жена я е пратила за някое женско мазило, а тя се стеснява да попита. Беше ми ясно, че с тази нейна свежа кожа тя няма как да ползва такива работи, а и не бе дорасла да знае за какво може да й служи. Жалко е как си вредят жените. Но трябва да си имаш в склада, иначе изчезваш от търговията в тая страна.

— Аха — казах, — и какво използвате? Имаме…

Тя ме погледна отново и само дето не ми изшътка да млъкна, после пак извъртя очи към дъното на магазина.

— Искам да отидем там в дъното — рече.

— Добре — казах. Трябва да ги предразполагаш. Така си пестиш време. Последвах я към задната част. Тя сложи ръка на летящата вратичка. — Там няма нищо, само аптечния шкаф — обясних й. — Вие какво желаете? — Тя спря и се обърна към мен. Сякаш повдигна похлупак от лицето и очите си. Именно очите й ме приковаха: угаснали и пълни с надежда, и мрачно готови да бъдат разочаровани, всичко едновременно. Беше нещо загазила. — Какво ви е сполетяло? — попитах я. — Кажете ми какво ви трябва. Доста съм зает.

Не исках да я пришпорвам, но тук не разполагаме с толкова време като там на село.

— Женската неволя — рече тя.

— О — възкликнах, — това ли било? — Помислих си, че може да е по-малка, отколкото изглежда, и да се е уплашила от първото течение, или да й е дошло не съвсем нормално, както често се случва при младите девойки. — Къде е майка ви? — попитах. — Нямате ли майка?

— Навън е в каруцата — отвърна.

— Защо не поговорите с нея, преди да вземете някакво лекарство? — подсказах. — Всяка жена може да ви разкаже за това. — Тя ме изгледа, аз също я загледах и след малко попитах: — На колко години сте?

— На седемнайсет.

— О! — учудих се. — Пък аз си помислих, че може би сте… — Тя ме наблюдаваше. Абе то като ги гледаш в очите, всяка жена е без възраст и знае всичко на света, както и да е. — На вас как ви идва, редовно или нередовно?

Тя отмести погледа си от мен, но не помръдна.

— Да — каза. — Така мисля. Да.

— Кое от двете все пак? — попитах. — Не знаете ли? — Да, престъпление е и е жалко, но в края на краищата винаги ще намерят от кого да го купят. Стоеше тъй и не ме поглеждаше. — Искате нещо да го спрете? Това ли е?

— Не — отвърна. — Там е работата. То вече е спряло.

— Моля, какво… — Беше свела лице, хрисима, както постъпват всички те, когато си имат работа с мъж, а той представа си няма къде ще удари следващата мълния. — Не сте омъжена, нали? — попитах.

— Не съм.

— Аха. И откога е спряло? Да не би от пет месеца?

— Само от два — отговори.

— Е, в моята дрогерия няма нищо подходящо за вас — казах, — освен ако не желаете да си купите биберон. А моят съвет е да си купите точно това и да се приберете вкъщи, и да кажете на татко си, ако имате татко, и да го пуснете да накара еди-кой си да ви извади брачно свидетелство. Ще искате ли нещо друго?

Тя стоеше като закована и не ме поглеждаше.

— Имам пари да ви платя — рече.

— Ваши ли са парите, или той е постъпил като истински мъж и ви е дал пари?

— Той ми ги даде. Десет долара. Каза, че ще стигнат.

— В моя магазин няма да са ви достатъчни нито хиляда долара, нито десет цента — смъмрих я. — Последвайте съвета ми, идете си вкъщи и кажете на баща си или на братята си, ако имате братя, или ако щете, на първия човек, когото срещнете на пътя.

Тя не помръдваше.

— Лейф каза, че мога да си купя от дрогерията. И поръча да кажа, че нито той, нито аз ще кажем на някого, че сте ни продали, никога.

— А на мен ми се иска вашият скъпоценен Лейф да бе дошъл лично да го вземе, това ми се иска. Знам ли: може би тогава щях да изпитам капка уважение към него. Сега си вървете и му предайте какво съм ви казал — ако още не е преполовил пътя до Тексас, в което не се съмнявам. Аз, който съм уважаван съдържател на дрогерия, поддържам магазин, отгледал съм семейство и съм енориаш в този град от петдесет и шест години. Иде ми лично да уведомя вашите, само да знаех кои са.