Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Ще ги видя аз довечера къде нощуват те, докато ние спим в обора.

— Джуъл — питам го, — ти на кого си син?

Ветрецът подухваше откъм обора, затова я сложихме под ябълката, където луната можеше на воля да шари през короната дългите заспали летви, под които, мине не мине, тя проговаряше с изблици на малки струйки тайнствени шипящи мехурчета. Доведох Вардаман да ги чуе. Когато приближихме, от него скочи котка и се шмугна в сенките със сребърни лапки и сребърни очи.

— Твойта майка беше кон, ама кой е баща ти бе, Джуъл?

— Ей, ти си много гадно и лъжливо копеле!

— Я не ми викай тъй! — изрепчвам му се.

— Гаден кучи син!

— Джуъл, не ми викай тъй!

В лъчите на високата луна очите му са като бели хартиени лепенки върху малка футболна топка, която някой е ритнал нагоре.

След вечеря Каш започна да се поти.

— Нагорещил се е — рече. — Сигурно от слънцето, дето го пече цял ден.

— Искаш ли да го полеем с вода? — питаме го. — Може да те отпусне.

— Да, благодаря ви — казва Каш. — От слънцето ще да е, няма от какво друго. Трябваше да се сетя и да го покрия.

— Ние трябваше да се сетим. Ти откъде да знаеш.

— Не забелязах, че се нагрява — отвърна Каш. — Трябваше да обърна внимание.

И го поляхме с вода. Под цимента кракът и стъпалото му приличаха на сварени.

— Така по-добре ли е? — попитахме.

— Задължен съм ви — рече Каш. — Чувствам го по-добре.

Дюи Дел бърше лицето му с подгъва на полата си.

— Гледай да поспиш — казваме му.

— Непременно — обещава Каш. — Много ви благодаря. Сега е добре.

Джуъл, викам, кой е баща ти, кажи бе, Джуъл?

Дявол да те вземе. Дявол да те вземе.

Тя беше под ябълката, ние с Дарл вървим по луната, котката скача и бяга, а нея можем да я чуем през дъските.

— Чуваш ли? — пита Дарл. — Дай по-близо ухо.

Слагам ухо и я чувам. Само че не разбирам какво говори.

— Дарл, какво казва тя? На кого говори?

— Говори на Бог — отвръща Дарл. — Вика го на помощ.

— Какво иска от Него? — питам.

— Да я скрие от очите на хората — казва Дарл.

— Защо иска да я крие от очите на хората, Дарл?

— За да се раздели с живота — вика Дарл.

— Защо иска да се раздели с живота, Дарл?

— Слушай — шепне Дарл. И я чуваме. Чуваме я как се обръща на една страна. — Слушай — повтаря Дарл.

— Тя се обърна — викам. — Гледа ме през дъските.

— Да — казва Дарл.

— Как може тя да вижда през дъските, Дарл?

— Ела — дръпва ме той. — Трябва да я оставим на мира. Да вървим.

— Тя не може да вижда оттам, защото дупките са по капака — запъвам се аз. — Как може тя да вижда, Дарл?

— Да нагледаме Каш — предлага Дарл.

И видях нещо, за което Дюи Дел ме закле да не казвам на никого.

Каш е с болен крак. Следобед му го наместихме, но пак е с болен крак, нищо че лежи на легло. Поливаме с вода крака му и му става по-добре.

— Добре съм — казва Каш. — Благодарен съм ви.

— Опитай се да поспиш — казваме му ние.

— Добре съм — казва Каш. — Благодарен съм ви.

И видях нещо, за което Дюи Дел ме закле да не казвам на никого. Не се отнася за тате и не се отнася за Каш, и не се отнася за Джуъл, и не се отнася за Дюи Дел, и не се отнася за мен

С Дюи Дел ще спим на сламеника. Той е на задния трем, откъдето виждаме обора, месецът грее над половината ни постеля и ние лежим наполовина в бялото, наполовина в черното, лъчите на месеца са на краката ни. По-късно ще видя и къде карат те нощта, когато ние сме в обора. Тая нощ не сме в обора, но аз го виждам тоя обор и ще разбера къде нощуват те.

Лежим на сламеника с крака на луна.

— Виж — дърпам я, — краката ми изглеждат черни. И твойте крака изглеждат черни.

— Заспивай — нарежда ми Дюи Дел.

Джеферсън е далеко.

— Дюи Дел.

— Какво?

— Щом сега не е Коледа, то защо е там?

То обикаля лъсналите релси кръг след кръг. После релсите лъщят кръг след кръг.

— Кое да е там?

— Влакчето. От витрината.

— Заспивай. Утре ще видиш дали е там.

Ами ако Дядо Коледа не разбере, че те са градски момчета!

— Дюи Дел.

— Стига де, заспивай. Няма да го даде на никое градско момче.

Беше на витрината, червено на релсите, а релсите лъщят кръг след кръг. Сърцето ме заболя. После, ей ги тате, Джуъл, Дарл и сина на мистър Гилеспи. На сина на мистър Гилеспи краката му стърчат изпод нощната риза. А когато влиза в светлото на месеца, краката му бухват рунтави. Те заобикалят къщата и тръгват към ябълката.

— Какво ще правят, Дюи Дел?