Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Джуъл се обръща да се върне в обора.

— Чакай, Джуъл — крещя. Понечвам да го сграбча, той отблъсква ръката ми. — Луд ли си, не виждаш ли, че не можеш да влезеш там? — Пътеката на обора е като лъч от прожектор, превърнал се в дъжд. — Ела, ела да минем оттук — увещавам го.

В момента, в който се измъкваме през пробива, той се затичва.

— Джуъл — викам и хуквам след него.

Бърз като стрела, той завива зад ъгъла. Когато стигам там, той вече е на следващия ъгъл и на фона на огнените езици се носи като онова изрязано от ламарина привидение. Тате, Гилеспи и Мак стоят на разстояние и гледат обора, пембен в чернотията, временно победил светлината на луната.

— Хванете го! — викам. — Спрете го!

Когато наближавам обора, той се боричка с Гилеспи; единият слаб и по бельо, другият гол-голеничък. Същински фигури от гръцки фриз, понеже червеното зарево ги е откъснало от всяка реалност. Преди да стигна до тях, той е съборил Гилеспи на земята, обърнал се е и е влетял в обора.

Сега ревът на пожара значително е утихнал, подобно на рева на реката. Гледаме как в разпадащия се просцений на портата Джуъл притичва приведен до далечния край на ковчега и се навежда над него. За миг той вдига очи нагоре, после поглежда навън към нас през дъжда от горящо сено, сякаш завеса от огнени бисери, и по движението на устата му виждам, че крещи името ми.

— Джуъл! — пищи Дюи Дел. — Джуъл!

Струва ми се, че чувам гласа на всичко, насъбрано в нея през последните пет минути, и чувам как се бори и дърпа, понеже тате и Мак я държат, а тя вие „Джуъл! Джуъл!“. Но той вече не гледа към нас. Виждаме как напряга рамене, докато повдига ковчега от единия край в изправено положение и как го приплъзва с една ръка от дървените магарета. Ковчегът се извисява невероятно висок и го скрива: не можех да повярвам, че на Ади Бъндрън й е необходимо толкова голямо пространство, за да лежи удобно; още миг ковчегът стърчи прав под дъжда от искри, които се пръскат и разнасят, сякаш допирът им с него поражда нови зари. После, набрал инерция, той полита напред и открива Джуъл, също в потоп от рояци искри, та го виждаш като в прозирен огнен ореол. Без да забавя скорост, ковчегът се накланя, връща се малко назад и за миг застива, а после бавно се сурва напред и раздира завесата. Този път Джуъл го е обяздил, държи се вкопчен в него до момента, в който ковчегът не се сгромолясва на земята и не го изхвърля далече встрани, а Мак се втурва към тънката миризма на обгорено месо да пляска и гаси пълзящите алени ръбове на дупките, които разцъфват като цветя по потника на Джуъл.

Когато тръгнах да открия къде нощуват те, видях нещо

Те питаха: „Къде е Дарл? Къде се дяна Дарл?“.

Пак я върнаха под ябълката.

Оборът още беше червен, но вече не беше обор. Срина се, а червеното се уви нагоре като фуния. Оборът се вдигна в небето на сприя от дребни червени частици и звездите избягаха назад.

По това време Каш беше още буден. Въртеше глава на едната и на другата страна, лицето му плуваше в пот.

— Искаш ли да му полея още вода, Каш? — попита го Дюи Дел.

Кракът и стъпалото на Каш бяха станали черни. Ние държахме фенера и оглеждахме крака и стъпалото на Каш, там, където бяха почернели.

— Ей, Каш, кракът ти е като на негър — казах му.

— Май ще трябва да разбием и да махнем туй нещо — рече тате.

— За какъв дявол изобщо сте му го сложили? — учуди се мистър Гилеспи.

— Мислех да го обездвижим малко — оправда се тате. — Само исках да го облекчим.

Донесоха една желязна шина и чук. Дюи Дел държеше фенера. Наложи се да удрят яко. Каш заспа.

— Сега спи — казах им. — Не може да го боли, когато спи.

Онуй нещо се напука. Но не се сваляше.

— Ще му смъкне цялата кожа — рече мистър Гилеспи. — Защо, за бога, сте му го сложили? Не се ли сетихте първо да му намажете кожата с мас?

— Само исках да му помогнем — смънка тате. — Дарл му го изля.

— Къде е Дарл? — попитаха.

— Толкоз ли ви е умът? — повиши тон мистър Гилеспи. — Все си мислех, че поне той ще има повече.

Джуъл лежеше проснат по корем. Гърбът му беше червен. Дюи Дел го мажеше с мехлем. Беше направила лек от масло и сажди да издърпа огъня. И гърбът му стана черен.

— Боли ли те, Джуъл? — попитах го. — Ей, Джуъл, гърбът ти е като на негър — викам му.

И кракът на Каш е като на негър. После разбиха онова и го свалиха. Кракът на Каш кървеше.

— Бягай да си лягаш — нареди ми Дюи Дел. — Вече трябваше да си заспал.

— Къде е Дарл? — попитаха.