Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Само един — казвам. — Следващият влиза право в града.

Този хълм е от червен пясък, от двете му страни го обграждат негърски бараки; в небето пред нас са нанизани снопове телефонни жици, а сред дърветата се подава часовниковата кула на съдебната палата. Колелата шушнат в пясъка, сякаш самата земя иска да заглуши нашето влизане. Слизаме, когато хълмът тръгва нагоре.

Вървим зад каруцата, зад шептящите колела, покрай бараките, от вратите на които внезапно надничат лица с белнали се очи. Изневиделица чуваме гласове, възклицания. Джуъл постоянно гледа ту наляво, ту надясно; сега обръща глава напред и виждам как ушите му се наливат в още по-тъмно и гневно червено. Край пътя пред нас вървят трима негри; десетина стъпки по-напред крачи бял мъж. Докато задминаваме негрите, те рязко извръщат към нас слисани, инстинктивно възмутени лица.

— Велики Боже — провиква се единият, — к’во возят тия в таз каруца!

Джуъл се врътва.

— Кучи син! — крясва.

Докато изговаря това, той вече се е изравнил с белия мъж, който е спрял. Изглежда, в този момент пред очите на Джуъл е паднало перде, защото думите му излитат право в лицето на белия мъж.

— Дарл! — надига глас от каруцата Каш.

Понечвам да сграбча Джуъл. Белият мъж е отстъпил крачка назад, още зяпа от изумление; после ченето му се затваря, щрак. Джуъл се навежда над него, стиснатите му челюсти са побелели.

— Какво рече? — процежда той.

— Чакайте — намесвам се, — нищо лошо не искаше да каже, господине. — Джуъл! — искам да го спра.

Едва го докосвам, но той вече се нахвърля на човека. Докопвам ръката му, боричкаме се. Джуъл веднъж не ме поглежда. Опитва се да освободи ръката си. Когато отново зървам мъжа, той държи в ръката си отворен нож.

— Стойте, господине — предумвам го. — Аз го държа. Джуъл! — изревавам.

— Гаднярът му с гадняр смята, че като е градски… — беснее Джуъл, пъхти и се дърпа да се отскубне от мен. — Кучи син!

Мъжът се размърдва. Започва да обикаля около мен, като дебне Джуъл, прилепил е ножа ниско към единия си хълбок.

— Никой не може да ме нарича така! — репчи се.

Тате е слязъл от каруцата, а Дюи Дел е хванала Джуъл и го отбутва встрани. Аз го пускам и заставам лице в лице с мъжа.

— Чакайте — казвам, — нищо лошо не искаше да каже. Той е болен; снощи получи изгаряния в един пожар и не е много на себе си.

— Пожар или не — вика мъжът, — никой не може да ме нарича така.

— Помислил си е, че вие нещо му подмятате — обяснявам.

— Дума не съм му казал. И никога не съм го виждал.

— За Бога, за Бога! — ломоти тате

— Така е — казвам, — но той не е имал нищо лошо наум. Ще си вземе думите назад.

— Да ги вземе тогава.

— Приберете ножа си и той ще ги вземе.

Мъжът гледа мен. После мята едно око към Джуъл. Джуъл вече се е поуспокоил.

— Приберете ножа — казвам.

Мъжът затваря ножа.

— За Бога, за Бога! — не спира тате.

— Джуъл, кажи, че не си мислил нищо лошо — приканвам го.

— Стори ми се, че ме обиди — вика Джуъл. — Като е…

— Млъкни — прекъсвам го. — Кажи, че не си мислил нищо лошо.

— Не съм мислил — повтаря Джуъл.

— За негово добро е да не е мислил — отвръща мъжът. — Ще ми вика той на мен…

— Да не смятате, че го е страх да ви нарече така?

Мъжът ме поглежда.

— Не съм казал такова нещо.

— Не си го и помисляй — репчи се Джуъл.

— Стига! — казвам. — Хайде, татко. Карай.

Каруцата потегля. Мъжът стои и ни проследява с поглед. Джуъл не се обръща назад.

— Джуъл хубаво щеше да го нареди — обажда се Вардаман.

Приближаваме билото, от него води улица, по която се носят напред-назад автомобили; мулетата издърпват каруцата догоре, до улицата. Тате спира. Улицата води до площада с паметника пред съдебната палата. И отново се качваме в каруцата, и отново към нас се обръщат глави с познатото изражение; без Джуъл. Той не сяда при нас, макар возилото да потегля отново.

— Ела, Джуъл — казвам му. — Качи се. Да се махаме оттук.

Но той не идва при нас. А стъпва върху въртящата се главина на задното колело, здраво хванал ритлата с една ръка, и докато главината равномерно се обръща под подметката му, повдига другия си крак и прикляква там отзад, зареял нетрепващ поглед право пред себе си, неподвижен, сух, вцепенен като издялан в клекнала поза от жилаво стъбло.

Нямаше какво друго да се направи. Или трябваше да го изпратим в Джаксън, или да оставим Гилеспи да ни съди, защото по един или друг начин той знаеше, че Дарл е драснал клечката на пожара. Не знам как беше разбрал, но беше. Вардаман го видял, когато го извършил, но се кълнеше, че на никого не бил казал, само на Дюи Дел, а тя го заклела пред никого думичка да не споменава. Ала Гилеспи знаеше. Бездруго рано или късно щеше да се усъмни. Може даже да му бе минало през ум още онази нощ, докато е наблюдавал държането на Дарл.