Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

— Ти какво си въобразяваш, проклетнико? — викам му. — Тук да не е обор? Стой си на поста. Аз влизам в заседание.

И се запътвам към задната част. Поспрях пред огледалото и пригладих косата си, после минах зад аптечния шкаф, където тя ме чакаше. Оглеждаше полиците, след което впери очи в мен.

— Заповядайте, мадам, каква болка имате? — питам я.

— Женска неволя — отговаря и внимателно ме наблюдава. — Осигурила съм парите — добавя.

— Ааа — чудя се. — Имате женска неволя или искате да имате женска неволя? Ако е така, дошли сте при правилния доктор.

Селяни. В повечето случаи не знаят какво искат и почти никога не могат да обяснят. Часовникът на стената мръдна на дванайсет и двайсет.

— Не — отвръща тя.

— Кое е не? — питам.

— Не ми идва — казва тя. — Това е. — Поглежда ме. — Имам парите.

Сега схванах за какво говори.

— Така — казвам. — Имате нещо в корема, което не искате да имате. — Тя ме гледа. — Желаете да имате малко повече или малко по-малко, а?

— Имам парите — повтаря. — Той каза, че с тях мога да намеря нещо в дрогерията.

— Кой ви го каза?

— Той — промълвява и ме гледа.

— Ясно, не желаете да споменавате имена — казвам. — Онзи, който е пуснал жълъдчето в корема ви? Той ли ви каза? — Тя мълчи. — И не сте омъжена, така ли?

Не виждах халка. Но като нищо ония там може и да не са чували за халки.

— Имам парите — набляга. И ми показва: десетдоларова банкнота, овързана в носна кърпичка.

— Виждам с очите си — казвам. — Той ли ви ги даде?

— Да.

— Кой от тях? — питам я. Тя ме гледа. — Кой от тях ви ги даде?

— Има само един. — Гледа ме.

— Хайде де! — казвам. Тя мълчи. Неудобството на мазето е, че има само един изход и той е отзад по вътрешните стълби. Часовникът показва един без двайсет и пет. — Такова хубаво момиче като вас — въздъхвам.

Тя ме гледа. Започва обратно да увива хартийката в носната кърпичка.

— Извинете ме за момент — казвам.

Заобикалям и излизам от другата страна на аптечния шкаф.

— Да си чувал случайно за оня тип, дето си навехнал ухото? — просъсквам. — Та после не можел да чуе и собственото си оригване.

— Изведи я оттам, преди да се е върнал дъртият — паникьосал се е Джоди.

— Ако стоиш отпред, където той ти плаща да стоиш, няма да спипа никого освен мен — казвам.

Той се запътва бавно към предната част.

— Какво й правиш бе, Скийт? — пита.

— Не мога да ти кажа. Няма да е етично. Отивай там и стой на пост.

— Кажи де, Скийт.

— Хайде, заминавай — казвам. — Нищо не й правя, изпълнявам рецепта.

— Той може да не ти направи нищо заради жената, за това, че си я вкарал отзаде, ама хване ли те, че му бърникаш из шкафа с лекарствата, такъв шут ще ти тегли в задника, че ще те изтъркаля по стълбите право в мазето.

— Моят задник е изтърпял шутове от къде-къде по-големи ненормалници — успокоявам го. — Бягай сега отпред и следи кога ще се зададе.

И се връщам. Часовникът показва един без петнайсет. Тя завързва парите в носната кърпичка.

— Ти не си докторът — произнася.

— Как да не съм! — докачам се. Тя ме гледа. — Мислиш така, защото ти изглеждам твърде млад, или съм твърде красив? — питам я. — Преди време тук си имахме цяла дружина артрозни доктори. Джеферсън се беше превърнал в нещо като старчески дом за лекари. Но бизнесът им взе да запада, хората изведнъж станаха много здрави и един хубав ден откриха, че на тукашните жени изобщо не им прилошава. И какво направиха хората — изгониха всички стари доктори и доведоха нас, младите и красивите, по вкуса на жените, да видите как тогава на жените отново започна да им прилошава, а бизнесът пак набра скорост. Тъй е из цялата страна. Не сте ли чували? Може би защото никога не сте имали нужда от лекар.

— Но сега имам нужда — заявява тя.

— И сте при правилния. Казах ви го вече.

— Имате ли нещо за това? — пита. — Парите са у мен.

— Ами — казвам, — разбира се, всеки доктор, докато овладява умението да замесва каломела [6] Смес с живачен хлорид, използвана за ранички, гъбички и сродни болести. — Б.пр. , научава, без да иска, всякакви работи. Но за вашата неволя — не знам.

— Той ми каза, че ще намеря нещо. Ще ми дадат в дрогерията.

— А каза ли ви името? — питам я. — Най-добре се върнете да го попитате.

Тя свали очи от мен и взе да върти в ръцете си кърпичката.

— Трябва да направя нещо — казва.

— Колко наложително е да направите нещо? — питам я. Поглежда ме. — Естествено е лекарят да научава разни неща, без хората дори да подозират, че ги знае. Но се предполага, че не разнася всичко, което знае. Незаконно е.