Уильям Фолкнер - Докато лежах и умирах

Тръгна с влака за Джаксън. Брат ми .

В магазина свети една лампа, далече в дъното. На витрината има две грамадни чаши с газирана вода, червена и зелена. Не могат да ги изпият и двама големи мъже. И две мулета не могат. И две крави не могат. Дарл

Някакъв мъж се показва на вратата. Гледа Дюи Дел.

— Ти чакай тук — казва Дюи Дел.

— Защо да не вляза? И аз искам да вляза.

— Ще чакаш тук — заповядва тя.

— Добре де.

Дюи Дел влиза.

Дарл е мой брат. Дарл се побърка

Да вървиш е по-тежко, отколкото да седиш на земята. Той стои на отворената врата. Поглежда ме.

— Искаш ли нещо? — пита ме.

Косата му е зализана. Понякога и косата на Джуъл е зализана. Косата на Каш не е зализана. Дарл замина за Джаксън моя брат Дарл На улицата той изяде един банан. Нали предпочиташе банани? — рече Дюи Дел. Почакай до Коледа. Тогава ще го сложат. И тогава ще можеш да го гледаш. Значи ще ядем банани. Двамата с Дюи Дел ще си вземем пълна кесия. Той заключва вратата. Дюи Дел е вътре. Лампата угасва.

Замина за Джаксън. Хем се побърка, хем замина за Джаксън и двете. Много хора не се побъркаха. Тате и Каш, и Джуъл, и Дюи Дел, и аз не се побъркахме. Никога не сме се побърквали. И не отидохме в Джаксън. Дарл

Отдавна чувам кравата да чатка по улицата. После излиза на площада. Пресича площада с наведена глава чатка . Мучи. Преди да замучи, на площада нямаше нищо, но не беше празен. Сега е празен, след като измуча. Отдалечава се чатка . Пак мучи. Моя брат е Дарл. Замина с влака за Джаксън. Не се качи на влака, за да се побърка. Побърка се в нашта каруца. Дарл Тя е вътре вече дълго време. И кравата замина. Отдавна. Тя е вътре по-дълго от кравата. Но не толкова дълго, колкото е празно. Дарл е мой брат. Моят брат Дарл

Дюи Дел излиза. Поглежда ме.

— Нека минем сега по оня път — примолвам се.

Тя ме гледа.

— Няма да подейства — бясна е. — Кучият му син.

— Какво няма да подейства, Дюи Дел?

— Много добре знам, че няма. — Не гледа наникъде. — Просто знам.

— Нека минем оттам — предумвам я.

— Трябва да се връщаме в хотела. Късно е. Трябва да се шмугнем, без да ни усетят.

— Не може ли само да минем да погледнем?

— Ти нали предпочиташе банани? Нали ги обичаш!

— Добре де.

Брат ми се побърка и замина за Джаксън. Джаксън е по-далече отколкото побъркан

— Няма да подейства — фучи Дюи Дел. — Знам, че няма.

— Какво няма да подейства? — питам я.

Трябваше да го качат на влака, за да отиде в Джаксън. Аз не съм се возил на влак, но Дарл е във влака. Дарл. Дарл ми е брат. Дарл. Дарл

Дарл замина за Джаксън. Качиха го на влака, докато се превиваше от смях, по пътеката на дългия вагон се превиваше от смях, главите на пътниците се обръщаха след него като глави на кукумявки.

— На какво се смееш? — попитах го.

— Да да да да да.

Във влака го настаниха двама мъже. Носеха раздърпани палта, издути над джоба на десния хълбок. Вратовете им избръснати до гланц, косите подстригани под конец, сякаш току-що двама бръснари едновременно бяха използвали тебешир-линията на Каш.

— На пищовите ли се смееш? — попитах. — Защо се хилиш? — продължавах. — Да не е защото мразиш звука на смеха?

Събраха две седалки, за да сместят Дарл да се смее до прозореца. Единият седна до него, другият насреща с гръб към движението. Наложително беше единият да се вози с гръб към движението, понеже парите на държавата имат лице за всяка задница и задница за всяко лице, а те пътуват с държавни пари, което си е кръвосмешение. Паричката от пет цента показва на едната си страна жена, а на другата — бик; две лица и никакъв гръб. Не знам какво е това. Дарл си имаше един малък калейдоскоп с мръсни картинки, купи си го във Франция през войната. Там пък се появяваха жена и прасе с две задници и без никакво лице. Това го знам какво е.

— Затова ли се смееш, Дарл?

— Да да да да да да.

Каруцата е спряла на площада, запрегната е, мулетата стоят неподвижни, поводите им са увити около амортисьора на седалката, задната част на каруцата е обърната към сградата на съда. С нищо не се различава от стотината други каруци там; Джуъл стои до нея и оглежда улицата, както всеки мъж в града в тоз ден, и все пак има нещо различно, особено. Нещо в нея без грешка те кара да усетиш наближаващото, окончателно отпътуване на влаковете, може би защото Дюи Дел и Вардаман на седалката, а също и Каш на сламеника в каруцата ядат банани от хартиен плик.

— Затова ли се смееш, Дарл?