Дилия Оуенс - Където пеят раците

Благодари им и се качи на лодката.

— Радвам се да ти помогна, госпожице Кая. Ела утре да си вземеш нещата — каза Мейбъл.

Още същия ден следобед Кая започна да разкопава с мотика земята, където някога беше градината на Мама. Мотиката дрънчеше покрай редовете и изравяше мирис на земя и розови червеи. После се чу различно дрънчене и когато Кая се наведе, откри една от шнолите на Мама от метал и пластмаса. Тя я изтри внимателно в гащеризона си, докато падна всичката мръсотия. Като че ли отразени в евтината вещ, видя червените устни и тъмните очи на Мама по-ясно, отколкото от години насам. Огледа се, стори ѝ се, че Мама върви сега по пътеката и е дошла да ѝ помогне да разкопае земята. Най-сетне отново у дома. Беше изненадващо тихо, дори враните мълчаха и Кая чуваше собственото си дишане.

Тя повдигна кичури от косата си и забоде шнолата над лявото си ухо. Може би Мама никога нямаше да се върне у дома. Може би някои мечти просто трябваше да избледнеят. Кая вдигна мотиката и като я стовари със сила върху буца твърда глина, я раздроби на дребни парченца.

Когато на другата сутрин стигна с лодката до бензиностанцията на Джъмпин, той беше сам. Може би едрата снага на жена му и всичките ѝ добри намерения бяха само илюзия. На кея обаче я чакаха два кашона с разни неща, които Джъмпин ѝ сочеше с широка усмивка на лицето.

— Добрутро, госпожице Кая. Това тук е за теб.

Кая скочи на кея и зяпна препълнените кашони.

— Хайде — каза Джъмпин. — Всичко е твое.

Тя извади внимателно гащеризоните, джинсите и истинските блузи, а не тениски. Морскосините кецове с връзки и половинките в два цвята, кафяв и бял, лъснати така, че блестяха. С полуотворена уста Кая вдигна бялата блуза с дантелена яка и синя сатенена панделка по врата.

В другия кашон имаше кибрит, царевично брашно, кутия с маргарин, сушен боб и цял литър домашно топена мас. Отгоре, завити във вестник, бяха сложени пресни репи и зеленчуци, жълти репи и бамя.

— Джъмпин — каза тя тихо, — това е повече, отколкото струваше рибата. Това е срещу месечен улов.

— Ами какво да правят хората със старите си дрехи, които им се подмятат из къщи? Ако на тях са им в повече, а на теб ти трябват и ти имаш риба, пък на тях им трябва риба — значи имате сделка. Трябва да ги вземеш сега, защото нямам място тук за тези боклуци.

Кая знаеше, че последното беше вярно. Джъмпин нямаше излишно място, така че щеше да му направи услуга да ги вдигне от кея.

— Тогава ще ги взема. Но ще им благодариш от мое име, нали? А аз ще опуша още риба и ще донеса веднага щом мога.

— Добре тогава, госпожице Кая. Така е добре. Ще донесеш риба, когато хванеш.

Кая запърпори с лодката обратно към морето. След като заобиколи полуострова и Джъмпин не я виждаше вече, тя изключи мотора, разрови кашона и извади блузата с дантелената яка. Нахлузи я направо върху съдрания си гащеризон със закърпените колене и върза малката сатенена панделка на врата си. След това с едната ръка върху руля, а с другата върху дантелата се плъзна през океана и каналите към дома.

Източена, но жилава за своите четиринайсет години, Кая стоеше един следобед на плажа и хвърляше трохи на чайките. Не можеше да ги преброи, все още не можеше да чете. Вече не бленуваше през деня да литне с орлите — може би, когато се налага да ровиш за обяда си в калта, въображението ти издиша като на възрастен. Плажната рокля на Мама прилепваше плътно до гърдите ѝ и ѝ стигаше точно под коленете. Явно Кая беше наваксала, че и надхвърлила на ръст. Тя се върна в къщурката, взе въдица и блесна и веднага отиде да лови риба от един гъсталак в далечния край на лагуната.

Едва метнала въдицата, и зад гърба ѝ изпращя съчка. Кая рязко обърна глава и се огледа внимателно. Чу стъпки в подраста. Не беше мечка, чиито големи лапи шляпат в нападалите листа и клони, а силно изпукване в шубрака от калина. После се разврещяха враните. Враните пазят тайни точно колкото и калта — видят ли веднъж нещо любопитно в гората, трябва да го разкажат на всички. Който ги чуе, печели — или е предупреден, че се задава хищник, или пък знае, че идва храна. Кая разбра, че има нещо гнило.

Изтегли влакното и го намота около пръчката на въдицата, докато тихичко си пробиваше път с рамене. Отново спря и се заслуша. Мрачната поляна — едно от любимите ѝ места — зееше като пещера под пет дъба, израсли толкова нагъсто, че само няколко размазани слънчеви лъча успяваха да пробият свода им и да осветят тучните туфи трилиум и бели теменужки. Очите ѝ претърсиха поляната, но не видяха никого.