Дилия Оуенс - Където пеят раците

След това през гъсталака отвъд се промъкна силует и очите ѝ се завъртяха натам. Силуетът спря. Сърцето ѝ заби по-силно. Тя клекна и приведена, се втурна безшумно към подраста на границата на поляната. Когато надникна назад през клоните, видя едно по-голямо от нея момче, крачеше бързо през гората, като въртеше глава на всички страни. То спря, щом я видя.

Кая отскочи зад една глогина, а после се шмугна в някакъв заешки ходник, който криволичеше през гъсталака от калина, дебел колкото крепостна стена. Все още приведена, излази оттам, като изподра ръцете си в бодливия шубрак. Отново спря и се заслуша. Сви се в изгарящата жега с пресъхнало от жажда гърло. Още десет минути никой не се появи, затова тя пропълзя до един поток, направил езерце в мъха, и пи вода като кошута. Почуди се кое ли е онова момче и защо ли е дошло. Това му беше лошото на ходенето при Джъмпин — хората я виждаха там. Беше беззащитна като мекото коремче на бодливо прасе.

Най-сетне някъде между здрача и нощта, когато сенките изглеждаха несигурни, тя тръгна към къщурката през поляната край дъбовете.

"Не хванах никаква риба за опушване заради това промъкващо се момче."

В средата на поляната имаше изгнил пън, толкова обрасъл с мъх, че приличаше на старец с наметало. Кая го приближи, а после спря. Забодено в пъна, право нагоре стърчеше тънко черно перо с дължина около петнайсет сантиметра. На повечето хора щеше да им се стори най-обикновено, може би перо от крилото на врана. Но Кая знаеше, че е изключителна находка, защото беше "вежда" от голяма синя чапла, перото, което грациозно се скланяше от окото ѝ и се проточваше назад зад изисканата ѝ глава. Едно от най-изящните късчета на крайбрежното мочурище бе точно пред очите ѝ. Кая никога не беше намирала такова перо, но веднага разбра какво е, тъй като през целия си живот беше клечала очи в очи с чаплите.

Голямата синя чапла имаше цвят на сива утринна мъгла, отразена в синята вода. И също като мъглата можеше да се слее с фона, да изчезне напълно, с изключение на концентричните кръгове на втренчените ѝ за лов очи. Чаплата е търпелив и самотен ловец, който може да дебне дълго, докато не сграбчи плячката си. Или пък с очи върху плячката да пристъпва бавно напред крачка по крачка като хищна шаферка. В редки случаи ловува и от полет, стрелва се рязко като гмурец, водена от подобния си на сабя клюн.

"Че как се е заклещило толкова право в този пън? — зашепна Кая и се огледа. — Сигурно го е сложило онова момче. Може и сега да ме наблюдава." Тя замръзна намясто, а сърцето ѝ отново заблъска. Запристъпва заднешком, остави перото и изтича в къщурката, като заключи вратата на верандата, което правеше рядко, защото от нищо не можеше да я спаси.

Въпреки това още с пукването на зората, която се запромъква между дърветата, тя усети силното притегляне на перото — поне да го погледне още веднъж. По изгрев Кая изтича на поляната и се огледа внимателно, после отиде до пъна и взе перото. Беше гладко, почти кадифено на пипане. Когато се върна в къщурката, му намери специално място в центъра на колекцията си от пера, разперена като крило на стената — от миниатюрните пера на колибрите до големите опашни пера на орлите. Позачуди се защо ли момчето ѝ е донесло перо.

На другата сутрин ѝ се искаше отново да изтича до пъна, за да види няма ли оставено ново перо, но се насили да изчака. Не трябваше да се сблъсква с момчето. Най-сетне в късната утрин отиде на поляната предпазливо, като се вслушваше. Не чу и не видя никого, затова пристъпи напред и на лицето ѝ грейна рядка мимолетна усмивка, когато Кая видя в пъна забучено тънко бяло перо. Дълго почти петдесет сантиметра, то се извиваше грациозно до крехкото си връхче. Тя го взе и се засмя на глас. Та това беше великолепно опашно перо на птица фаетон. Кая никога не беше виждала тези морски птици, защото не се въдеха в този район, но в редки случаи крилете на ураганите ги довяваха до брега.

Сърцето на Кая се изпълни с почуда как човек, който има такава сбирка от редки пера, си позволява да ѝ подари точно това.

Тъй като не можеше да прочете стария наръчник на Мама, тя не знаеше имената на повечето птици и насекоми, затова ги кръщаваше с измислени от нея самата имена. И макар че не можеше да пише, Кая беше открила начин да означава образците си. Талантът ѝ беше узрял и сега тя можеше да рисува с молив и с маслени бои и да скицира всичко. С помощта на креда или водни бои от "За пет цента" скицираше птиците, насекомите или раковините върху пликовете от покупките и ги закачваше на мострите си.