Дилия Оуенс - Където пеят раците

— Здравей, госпожице Кая, сигурно искаш бензин?

Тя наведе глава. Не беше продумала с никого нито дума от последното си посещение в "Пигли Уигли" и говорът ѝ изневеряваше.

— Може би и бензин. Ама зависи. Чух приказки, че купуваш миди, а аз тук съм събрала. Можеш ли да ми платиш в брой и да добавиш малко бензин?

И тя посочи чувалите.

— Да, като нищо. Пресни ли са?

— Извадих ги преди изгрев. Току-що.

— Добре тогава. Мога да ти дам петдесет цента за единия чувал и пълен резервоар за другия.

Кая се усмихна леко. Това бяха истински пари, които бе спечелила сама.

— Благодаря — каза само.

Докато Джъмпин ѝ пълнеше резервоара, Кая влезе в магазинчето му на кея. Никога не му беше обръщала внимание, защото пазаруваше в "Пигли", но сега видя, че освен стръв и тютюн той продаваше кибрит, мас, сапун и сардини, виенски кренвирши, царевичен булгур, солени содени питки, тоалетна хартия и газ. Почти всичко, което ѝ трябваше на този свят, беше складирано там. На тезгяха бяха подредени пет половинлитрови буркана, пълни с бонбони за по едно пени — желирани червени, твърди захарни и карамелени на клечка. Като че ли тук бяха събрани всички бонбони на света.

С парите от мидите Кая купи кибрит, една свещ и царевичен булгур. Газта и сапунът трябваше да почакат, докато донесе друг чувал. Наложи ѝ се да впрегне цялата си воля да не си вземе един карамел на клечка вместо свещ.

— Колко чувала купуваш седмично? — попита тя.

— Сега какво, бизнес сделка ли сключваме? — попита той на свой ред, като се засмя по особения си начин — със затворена уста и отметната назад глава. — Купувам към двайсетина кила на всеки два-три дни. Но имай предвид, че и други ми носят. Ако донесеш, а аз вече съм взел, тогава си извън играта. Който изпревари, той ще натовари. Няма друг начин да се играе:

— Добре. Благодаря ти, ще стане. Довиждане, Джъмпин — а после добави. — О, между другото, Татко ти праща поздрави.

— Така ли, добре тогава. И ти му предай от мен, моля. Довиждане и на теб, госпожице Кая.

Докато тя тръгваше, той разцъфна в голяма усмивка. Тя също почти му се усмихна. Пазаруването на бензин и продукти със собствени пари определено я правеше по-голяма. По-късно, в къщурката, когато разопакова малката си купчинка запаси, Кая намери и една изненада в жълто и червено на дъното на плика. Беше станала по-голяма, ама не чак толкова, че да не се зарадва на карамела на клечка, който Джъмпин ѝ беше пуснал в плика.

За да изпревари другите събирачи на миди, Кая се промъкваше до мочурището на свещ и на светлината на луната, сянката ѝ се люшкаше по лъщящия пясък и тя събираше миди в сърцето на нощта. Добавяше и стриди към улова си, понякога спеше край каналите под звездите, за да стигне при Джъмпин още на разсъмване. На парите от мидите можеше да разчита повече, отколкото на парите, които получаваше в понеделник, и обикновено успяваше да изпревари другите събирачи.

Престана да пазарува в "Пигли", където госпожа Сингълтъри все я разпитваше защо не е на училище. Рано или късно щяха да я пипнат и да я замъкнат там. Поминаваше със запасите си от Джъмпин, имаше повече миди, отколкото можеше да изяде. Не бяха чак толкова лоши, разбъркани с царевичната каша, ако преди това ги размачкаш до неузнаваемост. Нямаха и очи да я гледат като онази риба.

Седмици след изчезването на Татко чуеше ли граченето на гарвани, Кая вдигаше поглед — може би го бяха видели да куцука през гората. Наостряше уши при всеки непознат шум, довят от вятъра, и се ослушваше дали не идва някой. Който и да било. Щеше да се зарадва, дори и да ѝ се наложеше да се крие отчаяно от социалната работничка.

Най-вече търсеше момчето, което ловеше риба. Няколко пъти през тези години го бе зървала отдалеч, но не беше разговаряла с него, откакто преди три години, когато беше на седем, той ѝ бе показал пътя до дома през мочурището. Беше единствената душа, която Кая познаваше на този свят, освен Джъмпин и няколко продавачки. Когато се плъзгаше с лодката по водните пътища, тя се оглеждаше за него.

Една сутрин, докато насочваше лодката в един гъсталак от упарцина [6] Spurtina alterniflora (лат.) — жилава трева, типична за солените мочурища на Американския юг. — Б. пр. , видя неговата лодка, скрита сред тръстиките. Тейт носеше друга бейзболна шапка и вече беше по-висок, но дори и от около петдесет метра Кая позна русите му къдрици. Остави лодката да плава по инерция, насочи я във високата трева и надникна към него. Както мърдаше устни, реши да се доближи и може би да го попита дали е хванал риба. Май Татко и всеки друг в мочурището питаха точно това, когато срещнеха някого: "Кълве ли? Лапат ли стръвта?".