Дилия Оуенс - Където пеят раците

През няколко секунди изтичваше до кухненския прозорец и се ослушваше за бръмченето на мотора. А после Татко изведнъж закуцука по стълбите. Смелостта ѝ я напусна и тя се промуши покрай него, като извика, че отива в нужника и че вечерята скоро ще е готова. Постоя в миризливия клозет, докато сърцето ѝ се спускаше в стомаха. Покачена върху дървената седалка, надничаше през една дупка във вратата, без да знае какво точно да очаква.

После чу как вратата на верандата се трясва и видя Татко да върви към лагуната. Отиде право при лодката с хартиен плик в ръка и замина с нея. Кая изтича обратно в къщата, влезе в кухнята, но писмото го нямаше. Започна да отваря чекмеджетата на кухненския бюфет, прерови шкафа. "То е и мое! Толкова е мое, колкото и твое!" Върна се отново в кухнята и надникна в кофата за боклук, където намери пепелта от писмото в рамка от синя хартия. Извади изгорялото с лъжица и го сложи на масата, малка купчинка остатъци в черно и синьо. Прерови боклука късче по късче — може би някои думи бяха пропаднали на дъното. Но нямаше нищо освен следи от пепел по обелките от лук.

Тя седна до масата, папудата все още къкреше в тенджерата, и се загледа в малката купчинка. Може би Татко ще ми каже какво е написала. Не бъди глупава — по-скоро над мочурището ще завали сняг.

Дори пощенската марка беше изгоряла. Сега Кая нямаше да разбере никога къде е Мама. Тя изсипа пепелта в малко шишенце и го скри в кутията от пури до леглото си.

Татко не се прибра онази нощ, нито на следващия ден, а когато най-сетне се върна, беше старият пияница, който залитна през вратата. Когато Кая събра смелост да попита за писмото, той изръмжа:

— Не е твоя работа — и после, — тя ня'а да се върне, така че просто забрави за това.

С хартиения плик в ръка той повлече крак към лодката.

— Не е вярно — изкрещя Кая подире му, стиснала юмруци отстрани до тялото си. Изгледа го как заминава, а после извика на безлюдната лагуна: — Ня'а дори не е дума!

По-късно се чудеше дали не е трябвало сама да отвори писмото, без дори да го показва на Татко. Тогава щеше да запази думите, за да ги прочете някой ден, а той щеше да се чувства по-добре, ако не знаеше за тях.

Татко никога повече не я взе със себе си за риба. Онези топли дни бяха като продължение на мач. Ниските облаци се бяха разтворили и слънцето за кратко беше огряло нейния свят, а после облаците отново се затвориха, тъмни и застрашителни.

Кая не си спомняше как да се моли. Кое беше важно — как си държиш ръцете или колко силно стискаш очи? "Може би, ако се моля, Мама и Джоди ще се върнат у дома. При всички крясъци и олелия онзи живот беше по-добър от тази каша от булгур на буци."

Пееше сбъркани откъси от химни — "и Той върви с мен, докато все още има роса по розите" — единственото, което помнеше от малката бяла църквица, където Мама я заведе няколко пъти. За последен път отидоха там на Великден, преди Мама да си тръгне, но Кая си спомняше от празника само крясъци и кръв, как някой падна и те с Мама побягнаха, така че изобщо потисна този спомен.

Погледна през дърветата към лехите царевица и ряпа на Мама, вече целите буренясали. Със сигурност нямаше рози.

"Забрави. Кой господ ще дойде в такава градина?"

Пясъкът пази тайните по-добре от калта. Шерифът паркира патрулката в началото на пътеката до пожарникарската кула, за да не заличат някое веществено доказателство, че и друг е шофирал тук през нощта на предполагаемото убийство. Но докато вървяха покрай пътеката и се оглеждаха за следи от гуми, които да се различават от техните, песъчинките се местеха на безформени купчинки при всяка тяхна стъпка.

По-късно при дупките в калта и заблатените места близо до кулата откриха най-различни следи — женски енот с четирите си малки бяха сновали напред-назад из калта, охлюв бе изплел дантелена плетеница от следи, прекъснати от пристигането на мечка, и малка костенурка бе лежала в хладната тиня и бе оставила гладка следа като плитка паничка.

— Картинката е ясна, но освен нашите коли няма никакви следи от човек.

— Не знам — каза Джо, — виждаш ли онази права черта с малкия триъгълник накрая? Би могло да е някаква следа.

— Не, мисля си, че е част от следа на пуйка, върху която е стъпил елен и я е направил да изглежда толкова геометрична.

След още четвърт час.

— Я да идем пеш до онзи малък залив да видим дали някой не е стигнал дотам с лодка вместо с камионетка.