Дилия Оуенс - Където пеят раците

И докато вървеше по плажа, завладяна от спомени за него, я връхлетяха мисли за собствената ѝ майка. Сякаш отново, като шестгодишно момиченце, Кая видя как Мама върви по пясъчната пътека със старите си обувки от крокодилска кожа и прескача дълбоките коловози. Но този път в края на пътеката Мама спря и се обърна назад, а после махна с ръка високо във въздуха за сбогом. Усмихна се на Кая, стъпи на пътя и изчезна в гората. Сега вече завинаги — всичко беше наред.

Без сълзи на упрек Кая прошепна:

— Довиждане, Мамо.

Сети се за кратко и за останалите — Татко, другия ѝ брат и сестрите. Но от предишното ѝ семейство малцина бяха останали за сбогуване.

По-късно и това съжаление избледня, когато Джоди и Либи започнаха по няколко пъти в годината да водят на гости на Кая и Тейт двете си деца, Мърф и Манди. Семейството отново се тълпеше около старата готварска печка в къщурката, където се поднасяха царевичните пърженки на Мама, бъркани яйца и домати на филийки. Но този път имаше смях и любов.

С годините Баркли Коув се промени. Някакъв мъж от Роли построи луксозен пристан там, където стотици години се бе подпирала къщурката на Джъмпин. С яркосини навеси над всяко място, където можеха да акостират яхтите. Хората пристигаха с лодки от двете страни на крайбрежието и се мотаеха из Баркли Коув, плащаха по три долара и петдесет за едно еспресо.

Покрай тротоара по Главната изникнаха кафененца под ярки чадъри наред с картинни галерии за морски пейзажи. Една дама от Ню Йорк отвори магазинче за сувенири, където продаваше всичко, от което гражданите нямаха нужда, но пък всеки турист трябваше да го притежава. Почти във всяко магазинче имаше специална масичка, на която бяха изложени книгите на Катрин Даниел Кларк — местна авторка с няколко наградени книги и изтъкнала биоложка. Включиха в менютата кашата от царевичен булгур като "полента" с гъбен сос на цена шест долара. А веднъж едни жени от Охайо влязоха в Проклетата бирария, без да имат представа, че са първите жени, прекрачили прага ѝ, и си поръчаха подлютени скариди в книжни лодчици и наливна бира. Сега в бирарията вече можеха да влизат възрастни от всякакъв пол и цвят на кожата, но прозорецът на гишето, направен, за да могат жените да поръчват от тротоара, още не беше зазидан.

Тейт продължи да работи в лабораторията, а Кая издаде още седем книги, които бяха наградени. И въпреки многобройните славословия — включително и почетната докторска степен от Университета на Северна Каролина в Чейпъл Хил — тя не прие нито една покана да чете лекции в университетите и музеите.

Тейт и Кая се надяваха да имат деца, но това така и не се случи. Разочарованието ги сближи още повече и те рядко се разделяха за повече от няколко часа на ден.

Понякога Кая отиваше сама на плажа и докато залезът шареше небето, усещаше как вълните се разбиват в сърцето ѝ. Посягаше надолу и докосваше пясъка, после протягаше ръце към облаците. Усещаше връзката. Не онази връзка, за която ѝ бяха говорили Мама и Мейбъл — Кая никога не бе имала групичка от близки приятели, нито пък връзките, които описваше Джоди, защото не беше имала свое семейство. Знаеше, че годините на изолация са я променили до степен да стане различна от останалите, но тя нямаше никаква вина, че е живяла усамотено. По-голямата част от знанията ѝ идваха от дивата природа. Тази природа я беше отгледала, обучила и защитавала, защото нямаше друг, който да го направи. Всички последици от това нейно различно поведение бяха функция от същността на живота ѝ.

Верността на Тейт постепенно я убеди, че човешката любов е нещо повече от чудатите надпревари за чифтосване на създанията от мочурището, но животът я беше научил също така, че древните гени на агресия и оцеляване продължават да се спотайват из завоите на ДНК.

На Кая ѝ беше достатъчно да бъде част от този естествен цикъл, сигурен като приливите. Тя беше свързана с планетата си и с нейния живот, както малцина други. Със здраво вкопчени корени в земята. Нейна родна дъщеря.

На шейсет и четири години дългата коса на Кая беше побеляла като пясъка. Една вечер тя не се върна от събирателската си обиколка и Тейт тръгна да я търси с лодката из мочурището. След падането на здрача подир поредния завой я видя да се носи с лодката по течението в една лагуна, заобиколена от докоснали небето чинари. Беше се отпуснала назад с глава, подпряна на старата мешка. Тейт я повика тихо и когато тя не помръдна, извика, а после изкрещя. Изравни лодката с нейната, бутна я тромаво откъм кърмата. Протегна дългите си ръце, улови я за раменете и я разтърси лекичко. Главата ѝ клюмна настрани още повече. Очите ѝ не виждаха.