Дилия Оуенс - Където пеят раците

— Ще се омъжиш ли за мен, Кая?

— Та ние сме женени. Като гъските — отвърна тя.

— Добре. Мога да го приема и така.

Всяка сутрин ставаха на разсъмване и докато Тейт правеше кафе с машината, Кая приготвяше пърженки от царевично брашно в стария железен тиган на Мама — целия очукан и почернял — или пък вареше каша от царевичен булгур с яйца, докато слънцето се вдигнеше над лагуната. А чаплата позираше на един крак в мъглата. Обикаляха с лодка приливните устия, газеха в каналите и се промъкваха по тесните потоци, събираха пера и амеби. Вечерта дрейфуваха в старата ѝ лодка, докато слънцето залезеше, а после плуваха голи под лунната светлина или се любеха в легла от прохладни папрати.

Лабораторията в Арчболд предложи работа на Кая, но тя отказа и продължи да пише книгите си. Двамата с Тейт отново наеха онзи майстор по всичко и той им построи зад къщурката лаборатория, а за нея ателие — от необработено дърво, с ръчно издялани подпори и с тенекиен покрив. Тейт ѝ подари микроскоп и инсталира работни маси, лавици и килери за образците ѝ. Купи табли за инструменти и материали. После обновиха къщурката, като добавиха още една стая с баня и по-голяма всекидневна. Тя настоя кухнята да остане непроменена и да не боядисват отвън, така че къщурката, която вече заприличваше повече на колиба, запази патината си и остана истинска.

По телефона от Сий Оукс тя се обади на Джоди и го покани да им гостуват със съпругата му Либи. Четиримата скитаха из мочурището и ловяха риба. И когато Джоди улови една едра платика, Кая изписка:

— Вижте го само. Хвана една по-голяма от Алабамаа!

Опържиха рибата заедно с бухти, големи колкото "гъши яйца".

Никога повече през живота си Кая не стъпи в Баркли Коув и двамата с Тейт прекарваха почти цялото време сами в мочурището. Хората от градчето я зърваха само като далечен силует, плъзнал се през мъглата, и с годините тайнствената ѝ история се превърна в легенда, повтаряна и преповтаряна над палачинките със суроватка и сандвичите със свински кренвирши в ресторанта. Догадките и клюките за това как е умрял Чейс Андрюс също не спряха.

С времето все повече хора се съгласяваха, че шерифът не е трябвало изобщо да я арестува. В крайна сметка срещу нея нямаше неоспорими улики, нито пък доказано престъпление. Беше наистина жестоко да се отнесат така с едно свенливо и близко до природата същество. От време на време новият шериф — Джаксън така и не го преизбраха повече — отваряше папката, разпитваше за други заподозрени, но не излизаше нищо. С времето и самото дело се превърна в легенда. И макар че Кая така и не се изцери напълно от презрението и подозренията, насочени срещу нея, тя се изпълни с някакво тихо задоволство и с нещо, което почти се доближаваше до щастие.

Един следобед Кая лежеше върху нападалите меки листа близо до лагуната в очакване Тейт да се върне от обиколката си за вземане на проби. Дишаше спокойно, със съзнанието, че той винаги се връща, че за пръв път в живота ѝ тя няма да бъде изоставена. Дочу гърленото бръмчене на лодката му, която разпени водата в канала, усети тихия тътен през земната твърд. Седна, когато лодката се промуши през гъсталаците, и му махна, както бе застанал на кормилото. Той също ѝ махна, но не се усмихна. Тя се изправи.

Тейт върза лодката край малкия мостик, който беше построил, и отиде при нея на брега.

— Кая, толкова съжалявам. Имам лоши новини. Джъмпин е починал в съня си.

Болка проряза сърцето ѝ. Всички, които я бяха изоставили, го бяха направили по своя воля. Това беше различно. Това не беше отхвърляне, а все едно че ястребът на Купър се връщаше на небето. По страните ѝ се затъркаляха сълзи, докато Тейт я прегръщаше.

Тейт и почти всички в градчето се стекоха на погребението на Джъмпин. Кая не отиде. Но след службата извървя пътя до къщата на Джъмпин и Мейбъл с отдавна закъснелия буркан със сладко от къпини.

Поспря край оградата. Приятели на семейството му и роднини бяха застанали в двора с отъпкана пръст, пометен до блясък като тепсия. Някои си приказваха, други се смееха на старите истории на Джъмпин, някои плачеха. Когато Кая отвори портата, всички очи се обърнаха към нея, а после хората се отдръпнаха да ѝ направят път. Мейбъл, която стоеше на верандата, се втурна към нея. Прегърнаха се и разплакани, се залюляха напред-назад.

— Божкее, обичаше те, като да му беше дъщеря — каза Мейбъл.

— Знам — отвърна Кая. — И той за мен беше моят Татко.

По-късно Кая отиде на плажа сама да се сбогува с Джъмпин със свои собствени думи и по свой собствен начин.