Мэтью Квик - Наръчник на оптимиста

— Може би филмът ми не е свършил.

Понякога сценаристите подвеждат публиката с фалшив лош край и точно когато си мислиш, че филмът ще свърши зле, става нещо драматично, което води до хепиенд. Моментът ми се вижда подходящ за драматичен обрат, особено навръх рождения ми ден.

— Твоят живот не е филм, Пат. Животът не е филм. Ти си фен на Орлите. След като си гледал толкова много сезони без Супер Боул, трябва да знаеш, че истинският живот свършва зле.

— Как можеш да го кажеш сега, особено след като Орлите имат четири поредни победи и ще влязат в плейофите — независимо от контузията на Макнаб !

Клиф ме гледа почти уплашено и осъзнавам, че пак съм се разкрещял. Но не мога да не добавя:

— С такава негативна нагласа наистина всичко ще свърши зле , Клиф! Започваш да звучиш като д-р Тимбърс! Внимавай или накрая песимизмът ще те надвие!

Следва дълга тишина. Клиф изглежда сериозно разтревожен, което пък тревожи мен.

По пътя към къщи мама казва, че за рождения ми ден ще идват гости, а тя ще ми сготви празнична вечеря.

— Ники ще дойде ли? — питам.

— Не, Пат. Ники никога повече няма да дойде — отвръща мама. — Никога.

Прибираме се и мама ме оставя на дивана в хола, докато прави руло и пюре, и зелен фасул, и ябълков пай. Опитва се да ме заговори, но на мен не ми е до приказки.

Джейк и Кейтлин пристигат първи и се мъчат да ме разведрят с ентусиазиран разговор за Птиците, но не се получава.

После пристигат Рони и Вероника, Емили се качва на скута ми, от което ми става малко по-добре. Кейтлин пита Емили дали иска да нарисува нещо на гипса ми и когато тя кимва, мама намира няколко маркера и всички гледаме как Емили рисува. Започва с един много разкривен кръг — разбираемо е, защото гипсът не е идеално гладък и има грапавини. След това само драскоти разни цветове и не разбирам какво е намислила, докато не посочва творението си и обявява:

— Пап!

— Нарисувала си чичо Пат? — пита я Рони.

Емили кимва и всички се засмиват, защото изобщо не прилича на мен.

Когато сядаме на масата, татко още не се е прибрал. Дори след победата над Далас се държи доста хладно и пак се крие в кабинета си. Никой не споменава отсъствието му, така че и аз си мълча.

Яденето е чудесно и всички хвалим мама.

Идва време за пая и те ми изпяват „Честит рожден ден“, а малката Емили ми помага да духна свещичките, подредени във формата на 35. Трудно ми е да повярвам, че наистина ставам на трийсет и пет, защото още се чувствам като на трийсет — може би само ми се иска да съм на трийсет, защото тогава Ники беше в живота ми.

След пая Емили ми помага да отворя подаръците. Получавам чисто нова дървена дъска за парчези от мама, която казва, че поканила Дани, но той бил на работа. Рони, Емили и Вероника ми подаряват одеяло на Орлите. От Джейк и Кейтлин получавам карта за фитнес във Филаделфия. Според брошурата в кутията клубът разполага с басейн и сауна, и баскетболно игрище, и тенис кортове, и всякакво оборудване за вдигане на тежести, и други машинарии, с които правиш мускули.

— И аз ходя там — обяснява брат ми. — И си мислех, че като ти се оправи кракът, можем да тренираме заедно.

Вече не ме е грижа чак толкова за тренировките, но все пак съзнавам колко хубав е подаръкът, затова благодаря на Джейк.

Настаняваме се в дневната и аз питам Вероника за Тифани.

— Как е Тифани?

Не съм съвсем сигурен защо питам. Думите просто се изплъзват от устата ми, всички замлъкват и се възцарява мълчание.

— Поканих я на празненството — обажда се накрая мама, сигурно за да не се почувства зле Вероника, задето сестра й е отритната.

— И защо? — намесва се Джейк. — За да може пак да излъже Пат? Да го върне още няколко години назад?

— Тя просто се опитваше да помогне — обяснява Вероника.

— Странен начин е избрала.

— Стига — усмирява го Кейтлин.

И в стаята отново настъпва мълчание.

— Е, как е тя? — питам пак, защото наистина искам да знам.

На Нова година, след като черпи с неограничени количества бира всички около нас, Джейк успява да си размени мястото с човека пред мен; Джейк сяда на неговата седалка и подпира гипсирания ми крак на рамото си, та да мога да седна да гледам мача срещу Соколите.

Няколко минути след началото старши треньорът Анди Рейд вади титулярите, а говорителят обявява, че Далас някак са загубили от Детройт, тоест Птиците са победили в Източната дивизия за пети път през последните шест години и настоящият мач е безсмислен. Всички на стадиона аплодират и се прегръщат, и е трудно да останеш седнал.